През кой век е изобретена чабатата? На колко години е шоколадовата бисквитка?

Ако не знаете отговорите на тези въпроси и налучквате, вероятно няма да се изненадате, че предположенията ви са далеч от истината.

Това са само част от храните, за които повечето хора смятат, че са по-стари, отколкото наистина са: чабата е изобретена през същата година като диетичната кока-кола, а бисквитката с парченца шоколад е само четири години по-стара от Джо Байдън.

Вижте историята на тези и други популярни – но изненадващо млади – ястия от цял свят, подбрани от CNN.

Тирамису (1972)

Pixabay

Както често се случва със съвременните рецепти, върху истинския произход на тирамисуто се спори разпалено, като единственото сигурно нещо е, че то е скорошно изобретение.

Най-правдоподобната история сочи за негово родно място ресторант Le Beccherie в Тревизо, разположен в италианския регион Венето.

През 1972 г. е добавен към менюто като Tiramesù - съкращение на фраза, означаваща „вземи ме“ на местния диалект – въпреки че ресторантът твърди, че датира от 1955 г., когато тогавашната собственичка Алба Кампеол е бременна и хапва дзабайоне (сладък, пенещ се крем) и кафе за енергия на закуска.

След това тя работи с главния си готвач Роберто Лингуаното, за да измислят подобен на вкус десерт.

„Други източници предполагат, че тирамисуто се е появило в района на Удине през 50-те години на миналия век, като Италия официално го признава за „традиционен селскостопански хранителен продукт“, казва историкът по храните Сю Бейли.

Признаването – през 2017 г. от италианското министерство на земеделието – предизвика кавга между Венето и неговия съсед Фриули Венеция-Джулия, където се намира Удине. Несъмнено обаче популярното и до днес ястие е версия на това от Le Beccherie.

Модерна интерпретация на традиционен десерт, наречен сбатудин, тирамисуто се прави от бишкоти, потопени в кафе, покрити със слой от разбити жълтъци, захар и маскарпоне и поръсени с какао на прах.

По-модерна интерпретация добавя алкохол или сладко вино, обикновено Марсала. Съществуват много други вариации, включително шоколадово, ягодово и лимонено тирамису.

Пиле тика масала (1970)

Смятано за национално ястие на Великобритания, това блюдо също е родено в ресторант. Или поне така твърди Али Ахмед Аслам, която заявява, че е изобретил ястието в своя ресторант в Глазгоу Shish Mahal.

Неговото кулинарно просветление води до комбинирането на пиле тика - индийско ястие от пилешко, мариновано в кисело мляко и подправки, и доматено-сметанов сос, в отговор на оплакване на клиент, че месото е сухо.

„Други смятат, че той, всъщност, не е изобретателят и това е модифицирана версия на друго индийско ястие, което той просто леко променя“, казва Бейли.

През 2009 г. британският политик Мохамед Сарвар внесе в парламента предложение за признаване на ястието като местен деликатес, а покойният външен министър на Обединеното кралство Робин Кук го нарече „истинско британско национално ястие“.

Аслам почина през 2022 г. и каквито и да са корените на ястието, той помогна то да стане популярно.

Чабата (1982)

Pixabay

Далеч от това да е хляб на векове, чабатата е създадена през 1982 г. от пекаря и рали състезател Арналдо Кавалари, който й дава пълното име „чабата полесана“ на името на района, в който живее – отново Венето в Италия.

„Той се опитва да създаде алтернатива на френските багети, но с малко повече вода и отличителен италиански вкус“, казва Бейли. „Отвън е хрупкав, отвътре мек и дъвчащ.“

Добавянето на повече вода, всъщност, прави хляба по-евтин за производство, като мелницата на Кавалари регистрира името и по-късно лицензира чабатата в международен план.

В края на 80-те години хлябът вече е придобил популярност в чужбина и се произвежда масово в САЩ и Обединеното кралство. И до днес той е символ на средиземноморската диета в целия свят.

Банан Кавендиш (1960)

Pixabay

Бананите, които днес се продават в супермаркети по целия свят, се предлагат в търговската мрежа едва от около 60 години.

Те принадлежат към сорт, наречен Кавендиш, и са забележително еднакви година след година, тъй като комерсиалното производство на банани по същество включва клониране на едно и също растение отново и отново.

Това обаче намалява биоразнообразието, правейки растенията по-малко устойчиви на болести. Точно това се случва през 50-те години на миналия век, когато търговският банан е различен вид, наречен Gros Michel.

Той е по-добър от Кавендиш – по-богат на вкус, по-сладък и по-голям – но когато гъбичка, наречена фузариум, започва да унищожава насажденията, тя се разпространява толкова бързо, че единственият възможен изход е да се унищожат всички растения Gros Michel и да се започне отначало с различен сорт, устойчив на болестта.

Кавендиш, отгледан за първи път в имението Чатсуърт в Англия преди 180 години, отговаря на изискванията и е избран като заместител.

Може ли това да се случи отново? То вече се случва. Нов щам на болестта, причинена от гъбичките, отдавна атакува плантациите Кавендиш и изследователите работят от години, за да намерят още един сорт банан, който да замени този, ако е необходимо.

Бейби моркови (1986)

Pixabay

Имаме новина: повечето бейби моркови са просто обикновени моркови, нарязани на по-малки парчета. Идеята за тях се ражда през 1986 г. в главата на калифорнийския фермер Майк Юросек.

Той търси начин да съхрани тоновете моркови, отиващи на вятъра, защото са счупени, усукани и нелицеприятни - с други думи, под стандартите на супермаркета.

Използвайки промишлена белачка за картофи, той нарязва първокласните моркови на по-малки части, които да се продават в найлонови торбички.

Изобретението създава нова, здравословна закуска и кара консумацията на моркови в САЩ да скочи рязко. Днес бейби морковите представляват над 50% от общите продажби на този зеленчук в САЩ.

Това не е всичко. Терминът „бейби морков“ се използва и за моркови, събрани преждевременно, които са по-малки и по-сладки от обикновените и не се продават обелени. Те обаче са само малка част от пазара.

Пилето на генерал Цо (1955)

Pixabay

Основна част от менюто на китайските ресторанти в Северна Америка, това ястие от сладко и пикантно пържено пиле, обикновено сервирано с пържен ориз, е изобретено в Тайван от готвач на име Пенг Чанг за вечеря за американски официални лица по време на кризата в Тайванския пролив през 1955 г.

Без очевидна причина той го кръщава на генерал Зуо Зонгтанг - военен лидер от 19-ти век от неговия роден регион, китайската провинция Хунан.

Когато през 70-те години на миналия век в Ню Йорк отварят първите хунански ресторанти, те предлагат модифицирана версия на ястието, което готвачите опитвали в ресторанта на Пенг в Тайпе.

Самият Пенг емигрира в Ню Йорк през 1973 г., за да отвори собствено заведение - Uncle Peng’s Hunan Yuan, включвайки пилето на генерал Цо в менюто в оригиналната му рецепта. Учудващо, той е обвинен в копиране на собственото си изобретение.

Любопитната история е представена в документален филм от 2014 г., наречен „Търсенето на генерал Цо“, който подчертава колко малко известно е ястието в Китай и включва интервюта със самия Пенг, който почина през 2016 г.

Начос (1940)

Pixabay

Начосите идват от мексиканския граничен град Пиедрас Неграс, където са изобретени през 1940 г.

„Работник в ресторант на име Игнасио Аная трябва да приготви много бърза закуска за съпруги на американски военни“, разказва Бейли. „Така че той нарязва няколко тортили на триъгълници, пържи ги и ги поръсва с настъргано сирене и чушки халапеньо.“

Той нарича ястието „специалитета на Начо“, като Начо е гальовно обръщение за носещите името Игнасио.

Популярността на начос се разпространява в региона, когато Игнасио Аная отваря собствен ресторант, като след това пресича границата с Тексас и Съединените щати, където рецептата е модифицирана и разширена. Ballpark nachos скоро се превръща в основна храна на стадионите.

Аная почина през 1975 г., но наследството му се почита в Пиедрас Неграс, където Международният фестивал на начос се провежда в негова чест от 1995 г.

Хавайска пица (1962)

Най-противоречивата пица в света има много модерен и невероятен произход. „Това със сигурност не е италианско изобретение, нито пък хавайско“, казва Бейли.

„Всъщност, идва от Канада. Главен готвач на име Сам Панопулос, който има доста еклектичен ресторант в Онтарио, иска да направи пица, която е малко по-различна. Така че той слага малко ананас върху нея“.

Защо я нарича хавайска пица – просто заради марката консервиран ананас, който използва, според Бейли. Добавете това към списъка с ястия, чиято връзка със собственото им име е в най-добрия случай слаба.

Презирана от италианците, пицата с ананас се радва на противоречив интерес по целия свят – през 2017 г. президентът на Исландия се пошегува, че ще я забрани, което предизвика мощна реакция в социалните медии.

Интересното е, че хавайската пица се радва на най-голяма популярност в Австралия, но продължава да жъне все по-голямо признание по целия свят, в не малка степен поради способността си да поляризира мненията.

Карбонара (1944)

Pixabay

Произходът на едно от най-известните италиански ястия с паста също е – както вече се досещате, предмет на дебат. Едно достоверно обяснение е, че готвачът от Болоня - Ренато Гуаланди, е изобретил ястието в края на Втората световна война, използвайки съставки, донесени в Италия от американските войници.

По-специално, той използва бекон и яйца на прах от военни дажби и вероятно надгражда върху pasta alla gricia - подобно ястие, но без яйцето, което се консумира от векове. Гуаланди става главен готвач на съюзническите войски в Рим, което обяснява силната връзка на града с карбонара.

Както е обичайно за много италиански рецепти, карбонара (което означава „горелка за въглища“ на италиански, може би от оригиналния метод на готвене) също е обект на безкрайни спорове относно нейните съставки.

Повечето италиански готвачи ще кажат, че са разрешени само четири, освен сол и черен пипер: паста, яйца, сирене пекорино и гуанчиале (тлъсто свинско месо, което прилича на бекон).

Карбонара обаче съществува в безкрайни вариации, като често се прави и с пармезано, панчета, бекон, сметана, масло и дори чесън.

Шоколадова бисквитка (1938)

Бисквитката с парченца шоколад е изобретена в края на 30-те години на миналия век от Рут Уейкфийлд - собственик на ресторант в Уитман, Масачузетс, която я нарича Toll House Chocolate Crunch Cookie, на името на нейното заведение.

Тя публикува рецептата за първи път през 1938 г. и я продава на Nestlé за символичния 1 долар година по-късно.

Изобретението често се цитира като случайно, тъй като Уейкфийлд остава без ядки и ги заменя с парченца шоколад от блокче Nestlé, нови изследвания обаче смятат рецептата й за умишлена.

С нарастването на популярността си бисквитката се прощава със сложното си име. През 1983 Nestlé губи изключителния лиценз за производството й, отваряйки вратата към безкрайни индустриални вариации.

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !