Много е лесно човек да прахоса огромни суми пари. Пример за това са наследниците на най-богатите американци.

През 1900 г. в САЩ е имало около 4 000 милионери. Ако една фамилия с богатство от около 5 млн. долара е инвестирала пасивно на фондовия пазар в САЩ и е харчела разумно от средствата си (около 2% от богатството всяка година), днес тя щеше да разполага с 16 млрд. долара.

Ако една четвърт от тези фамилии бяха направили същото, днес в САЩ щеше да има 16 000 милиардерски домакинства.

В страната обаче сега има само около 730 милиардери, според Forbes, като почти никой от тях не е наследил дългогодишно богатство, предавано през поколения.

Всъщност, по-малко от 10% от настоящите милиардери са потомци на някой от първата класация на милиардерите на Forbes, публикувана през 1982 г.

Къде изчезнаха всичките тези пари?

Виктор Хагани, съосновател на компанията за управление на активи Elm Partners, и неговият колега Джеймс Уайт се заемат да установят това в тяхната нова книга “Липсващите милиардери”.

Отговорът на този въпрос се крие в начина, по който хората инвестират, казва Хагани. Те обикновено се фокусират прекалено много върху това кои акции да купуват и да продават и не толкова върху това колко.

Хагани имат личен опит. През 90-те години той съосновава Long-Term Capital Management (LTCM) и превзема Уолстрийт със замах, генерирайки средна годишна доходност от 30%. Докато нещата не се обръщат.

През 1998 г. използващият голям ливъридж LTCM губи 4.6 млрд. долара за по-малко от четири месеца на фона на кризата в Русия.

От Федералния резерв събират ръководители от някои от най-влиятелните банки в света и организират рекапитализация на компанията на стойност 3.65 млрд. долара, но фондът, в крайна сметка, е ликвидиран през 2000 г.

В интервю за CNN Хагани разказва как дребните инвеститори могат да се поучат от неговите грешки. Както и какво може да бъде научено от грешките на най-богатите фамилии в САЩ.

Относно уроците, които инвеститорите могат да научат от грешките на LTCM, Хагани казва, че основното е колко риск може да се поема. При инвестициите човек взема две решения: какво иска да купува или продава и колко от него да купува или продава.

LTCM имаше добри инвестиции, но проблемът е във въпроса “Колко?” – имахме прекалено много от тях, казва Хагани. Ако сгрешите при въпроса “какво” а количествата ви са правилни, пак ще изгубите пари. Но въпреки това ще можете да продължите и намерите по-добри инвестиции.

Ако решението ви за това “колко” е грешно, това е катастрофално. Казусът с LTCM е страхотен пример в това отношение.

Как богатите династии в САЩ повтарят същите грешки?

Корнелиус Вандербилт умира през 1877 г. със състояние от 100 млн. долара, като завещава 95 млн. долара на най-големия си син. До 50-те години на следващия век във фамилията не е имало дори и един милионер. Това е доста невероятно.

Това обаче е доста типично и отново ни връща на въпроса “колко”. Инвестиционната среда през последните 125 години нямаше как да е по-добра. Трудно беше човек да не инвестира в нещата, които носеха положителна доходност.

Хората обаче вземаха грешни решения по отношение на размера на инвестициите. Те поемаха прекалено много риск в портфейлите си, основно като се концентрираха прекалено много в прекалено малко неща и не диверсифицираха достатъчно.

Да кажем, че гарантирам на инвеститор средна годишна доходност от 5%, казва Хагани. Всяка година ще има волатилност – едната година ще сте 35% нагоре, а на следващата 25% надолу, но в дългострочен план годишната доходност ще е 5%.

Изглежда като страхотна сделка, но рискът започва да изяжда доходността. Да кажем, че инвестирате 100 долара и първата година имате 50% доходност. На следващата година губите 50%. Средната ви доходност е нула, но състоянието ви, всъщност, е намаляло до 75 долара.

Този риск вреди на комбинираната ви доходност. LTCM имаше положителна доходност, но отчете 90% загуба през 1998 г. и изгубихме почти всичките си пари, казва Хагани.

Тези династии също вземат лоши решения относно разходите си. Те определят нещо, което в даден момент изглежда като устойчива политика за разходите, но след това светът се променя, стойността на техния инвестиционен портфейл пада и изведнъж тези разходи вече не са уместни за нивото на тяхното богатство. След като това случи, пропиляването на богатството става бързо.

Урокът тук е, че правилното определяне на размера на вашия инвестиционен риск е наистина важно, когато става въпрос за дългосрочната устойчивост на вашите начин на живот и разходи.

Как да определяте колко риск да поемате?

Основната цел е да максимизирате резултатите си, които са коригирани спрямо риска, а някои хора са по-склонни да поемат риск от други.

Трябва да помислите за очакваната доходност, която пазарът предлага и след това да прецените какво ниво на експозиция към рискови активи ще ви осигурява устойчива подкрепа до края на живота ви или и след това, ако искате да завещаете своите пари на децата си.

По отношение на изводите от грешките на богатите фамилии, Хагани казва, че едва ли някой си представя, че богатите фамилии днес няма да са богати след 50 г.

Следващите 50 години обаче ще са по-различни от предишните, смята той. Човешката природа кара хората да поемат прекалено много риск или да харчат прекалено много и можем да станем свидетели на същия модел в бъдещите десетилетия.

В крайна сметка, единственото нещо, което можем да направим с нашето богатство, е да го похарчим или да го раздадем. А за обществото вероятно е добре, че богатството се преразпределя с течение на времето.

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !