През лятото на 1969 г. списание Euromoney публикува първия си брой. С течение на времето списанието разширява обхвата си, но през първите няколко години се фокусира изключително върху чуждестранните валути и облигации, търгувани в лондонското Сити.

Когато пристига в печатницата, редакторът Кристофър Филдс установява, че има една страница за пълнене, така че веднага написал сатиричен материал на последната страница, под формата писмо до вкъщи от Хърби - американец, изпратен в Лондон, за да отвори офис на Last National Bank от Буут Хил. Това се превръща в редовна рубрика.

Хърби обича майка си и мрази топлия джин. Той е описан като тих американец, грубиян с твърде много власт и твърде малко разум, мил, но неспособен да намери почти нищо на картата, след като е напуснал САЩ.

И през февруари 1973 г. той пристига късно в офиса си, за да открие, че местните му дилъри на валута и облигации са раздразнени от него. Той е пренебрегвал най-важните им нови клиенти: арабите и, както пише горкият Хърби, „Везните“.

В началото на 1973 г. цената на петрола е около 3.60 долара за барел. През лятото цената му се повишава до около 4.30 долара. На страниците на Euromoney от онази година се заражда усещането, че в света има нов източник на богатство, че то трябва да отиде някъде и това някъде може да бъде лондонското Сити.

През септември същата година списанието изоставя всякакъв финес и в заглавие просто пита: „Какво ще правят арабите с парите си?“

Йомкипурската война през октомври и последвалото ембарго водят до покачване на цената на петрола до над 10 долара за барел в началото на следващата година. Сега отбелязваме ембаргото като началото на това, което наричаме петродолар.

В началото думата „петродолар“ се е отнасяла само до приток на капитал от продажби на петрол. Много страни с петролни резерви нямат достатъчно големи вътрешни икономики, в които да инвестират, и затова петродоларите се пръскат из световната икономика в търсене на възвръщаемост. Те са възприемани като дестабилизиращи и потенциално разрушителни.

С нахлуването на западни, и по-специално американски дипломати в Кувейт и Саудитска Арабия в началото на 70-те години на миналия век, думата „петродолар“ започва да придобива по-широко значение. Саудитците щяха да определят цените на петрола си в долари и да вливат печалбите си от долари в американски държавни ценни книжа. В замяна американците щяха да гарантират сигурност и стабилност.

Сега тази сделка сега изглежда сякаш е в опасност. САЩ изглеждат неспособни да спечелят, да прекратят или дори да формулират целта на войната си срещу Иран. Производството на петрол е спаднало в Саудитска Арабия и се е сринало в Кувейт, Ирак и ОАЕ.

Иран продава почти целия си петрол на Китай, получавайки не долари, а юани. Индия може би сега също купува ирански петрол в юани. Корабите, които преминаха през Ормузкия проток в последния месец, платиха такса на Иран в биткойни.

Американският военноморски флот вече не гарантира свободните потоци на петрол от Персийския залив. Преговорите за пролива се променят с всеки изминал час, но поне за част от април американският военноморски флот всъщност спря този поток. Ако условията на сделката за петродолара вече не са валидни, не е трудно да си представим, че самата сделка е приключила: щатският долар вече не плава на борда на групи самолетоносачи.

Има няколко различни истории за това защо доларът е толкова мощен. Повечето от тях започват с поемането на паричен суверенитет. Ако една държава е мощна, тогава са мощни и парите ѝ.

Икономистът Робърт Мъндел пише, че силните валути са деца на империи с огромни, стабилни вътрешни пазари, свързани с широкообхватни търговци. Идеята за петродолара се вписва в тази история за валута и империя – САЩ излъчват сила и стабилност, а тези, които се радват на тази стабилност, се съгласяват с долара.

Да вярваме в това обаче означава да вярваме, че мощните пари започват със суверенни решения. Вашингтон създава парите си, след което Рияд, Кувейт и Доха се съгласяват с това. Но едно от най-мощните неща за долара е именно начинът, по който федералното правителство на САЩ се е отказало от контрола върху него.

Банките по целия свят създават свои собствени долари, в собствените си баланси, с мълчаливото съгласие на Федералния резерв и федералното правителство на САЩ, но извън обхвата на регулаторните им мерки.

Именно тази гъвкавост е превърнала долара в глобален проект през последния половин век. Историята с петродолара е причинно-следствена връзка но наобратно. Производителите на петрол са определяли цените на барелите и печалбите в долари през 70-те години на миналия век, защото инфраструктура на глобалното доларово банкиране, това, което сега наричаме евродоларова система, вече е съществувала - не в Ню Йорк, а в Лондон.

Още през лятото на 1973 г. дилърите на облигации и валута на Хърби се тревожели за дял от бизнеса със Саудитска Арабия, Кувейт и Либия по същата причина, поради която Хърби изобщо бил в Лондон. Евродоларовата система вече била налице, готова да абсорбира новите печалби, идващи от новите нефтени кладенци.

Много неща зависят от това дали Ормузкият проток е отворен или затворен, но доминацията на долара не е сред тях. Глобалният долар не се крепи на кораби и петродолари. Той се крепи на банкери и евродолари.

Доминацията на долара е трудна за измерване и най-видимите ѝ показатели не са непременно най-важните. Всяко тримесечие МВФ публикува състава на валутните резерви на централните банки – какво държат държавите, за да поддържат стойността на собствените си валути. Доларите като дял от тези резерви са намалели през последното десетилетие от 65% на 57%.

Ако смятаме, че валутното господство е суверенно решение, тогава резервните наличности представляват тревожна точка за данни – доларовите активи, като например държавните ценни книжа, не са толкова важни, колкото бяха преди. Работата на Федералния резерв на Ню Йорк показва, че общите числа обаче могат да бъдат подвеждащи и че спадът се дължи най-вече на идиосинкратични фактори, като например отказването на Русия от долара.

Резервите не са единственият начин да се измери силата на долара. До сравнително скоро икономистите предполагаха, че износителите ще издават фактурите си или в собствените си валути, или във валутите на страните, до които доставят. През последното десетилетие обаче, трудове на няколко икономисти, сред които е видната Гита Гопинат от Харвард, описват „парадигма на доминиращата валута“. За да избегнат валутния риск, износителите издават фактурите си в доминираща валута – най-често еврото или долара.

Данните за фактурирането са по-трудни за събиране, отколкото за резервите на централните банки, но едва през 2022 г., според изследване на Гопинат и други, почти една четвърт от световната търговия е била фактурирана в долари.

Оценка на Атлантическия съвет показва дори по-висок процент, над 50%. Това е въпреки че само около една десета от тази търговия е била предназначена за САЩ. Фактурите в долари не се основават на дипломация; те идват от търговци, които вземат свои собствени лични решения.

Тези решения, от своя страна, се основават на един вид доларово господство, което е още по-трудно за измерване. Банките извън САЩ маркират собствените си счетоводни книги с деноминирани в долари заеми, изграждайки огромен пул от депозитни долари, които поддържат ликвидността на търговията и финансите в долари. Ако приемем, че една валута може да бъде само суверенна, произведена от държава в рамките на собствените ѝ граници, тогава тези долари са трудни за виждане.

Не е нужно разрешение от Министерството на финансите на САЩ или дори от Федералния резерв, за да се генерират долари обаче. Всяка банка, навсякъде, може да добави пасив към собствения си баланс и да го нарече долар. Всъщност банките правят това в мащаб, сравним с това, което правят банките в САЩ.

Според данни, събрани от Банката за международни разплащания, има приблизително 14 трилиона долара в офшорни долари - евродолари - осчетоводени като пасиви в банки извън САЩ. В САЩ Федералният резерв и търговските банки заедно държат повече от 19 трилиона долара.

Тоест: около 40 процента от всички долари са създадени извън САЩ. Никоя друга валута не се радва на подобна привилегия. Трудно е да се получат данни в юани, но има малко над 3 трилиона долара в офшорни евро, най-близкият конкурент на долара. И за разлика от дела на доларовите резерви, държани в централните банки, сумата на офшорните долари не намалява. Тя расте.

Именно офшорните долари довеждат Хърби от Буут Хил до Лондон. Много преди петролното ембарго от 1973 г., банкерите в Сити вече са изградили сложна, гъвкава система за банкиране в долари извън САЩ. Това е евродоларовата система. Тя все още не показва никакви признаци на колапс. Не зависи от решение от Техеран или дори от Рияд. Когато започва в средата на 20-ти век, евродоларовата система е трудна за разбиране и не само за простия Хърби от Буут Хил.

За да продаде нещо на американец, германска компания получаваше заплащане в доларови депозити в американска търговска банка. На теория, компанията би започнала процес чрез Бундесбанк, който в крайна сметка би представил тези депозити на Министерството на финансите на САЩ за злато.

Не това се случи обаче. През 50-те години на миналия век банките във Великобритания започват да търгуват с достъп до депозити в Америка. Европейските компании, заляти с доларови депозити в американски банки, просто ги продават на ликвидния пазар в Лондон.

Това е триумф на практиката над теорията. Пол Айнциг, редовен сътрудник на FT, описва евродоларите като „забележителна конспирация на мълчанието“. Банкерите в Сити го умоляват да не пише за това, което правят, за да не го забележи някой важен.

През 1960 г. икономист от Федералния резерв се завръща от Лондон, за да опише дълбок глобален пазар на вземания по доларови депозити. Холандски, швейцарски, скандинавски и германски банки са най-активните продавачи на тези вземания, но европейски компании и чуждестранни дъщерни дружества на американски компании също са на пазара - както и доставчици на петрол от Близкия изток.

Икономистът от Фед нарича тези вземания „континентални долари“, но съобщава, че някои хора в лондонското Сити вече ги наричат ​​​​това, което ние ги наричаме днес: евродолари.

През следващото десетилетие този пазар започва да добавя нови инструменти. През 1963 г. банките в Лондон емитират еврооблигации на стойност 164 милиона долара – облигации, емитирани в чужбина в долари. Десетилетие по-късно тази сума нараства до 3 милиарда долара. Банките в Лондон също започват да отпускат заеми в евродолари – произвеждайки нови долари.

По това време има спорове дали това изобщо е възможно, но през 1969 г. Милтън Фридман публикува някои основни аритметични изчисления, показващи, че размерът на пазара за долари в лонднското Сити е просто твърде огромен. Няма как има само искове по съществуващи американски банкови долари в Лондон. Трябва да има и нови долари.

В меморандум от 1971 г. от Банката за международни разплащания се съгласява. През 1964 г. е имало общо 9 милиарда долара нови заеми в евродолар – нови офшорни долари. До 1970 г. тази сума нараства до 41.5 милиарда долара. Това е системата, в която работят Хърби и неговите местни брокери на облигации и валута: гъвкава, изобретателна, разширяваща се.

Евродоларите бяха удобни за политиците в САЩ, защото забавяха връщането на американските банкови депозити във Форт Нокс. И бяха удобни за политиците в Европа, защото предпазваха печалбите, регистрирани в Америка, от причиняване на инфлация у дома. Вече беше ясно за какво са добри евродоларите: за улавяне на богатство.

Още през декември 1973 г. можете да видите доказателства за неистови нови сделки в евродолари за изграждане на нова петролна инфраструктура: 200 милиона долара за Pertamina, индонезийската държавна петролна компания; 12 милиона долара за консорциум за превоз на петрол; 35 милиона долара за Султаната Оман. Хърби пише у дома до Буут Хил, че е отпечатал твърде много коледни картички с надпис „Проблемът на успеха“ и обмисля да продаде някои от тях на инвеститори, пристигащи от Близкия изток.

До февруари 1974 г. по-голямата част от списанието е посветена на въпроса за богатството от петрол. Стойността на долара се е повишила, тъй като Америка е по-малко засегната от цената на петрола, отколкото по-големите вносители, и е ясно, че единствените капиталови пазари с капацитет да поемат печалби от петрол са доларовите пазари в Ню Йорк и евродолари в Лондон. Облигационният брокер на Хърби току-що се е завърнал с тен от Кувейт, а всички в Лондонското Сити купуват тропическа екипировка от Moss Bros. Хърби, както обикновено, е объркан.

Посетителите от Близкия изток са се нуждаели от него, за да им продава петрола, пише той на майка си; сега имат нужда от него, за да им инвестира парите. Той самият се е запътил натам, „омагьосан от магията на далечна Арабия“, веднага щом успее да намери самолетен билет.

Политологът Дейвид Спиро събира данни за това къде са отишли ​​петродоларите. През 1974 г. 11.5 милиарда долара са отишли ​​в депозити и държавни ценни книжа на САЩ, а 24 милиарда долара са отишли ​​в Лондонското Сити. До 1982 г. американците бяха създали специален механизъм за саудитците да купуват държавни ценни книжа, а в САЩ е имало 94 милиарда долара петродолари. В Лондон през онази година е имало 116 милиарда долара петродолари. Дипломацията може да движи пазарите, но тя не може да ги създаде от нулата.

Валутите не са просто вибрации, мощни в някакъв общ смисъл, защото държавите са такива. Глобалният пазар на евродолари работи по специфични начини, които можем да разберем. Най-важното е, че Федералният резерв ясно заяви, че ще защити евродоларите в случай на криза. Федералният резерв поддържа суапови линии с няколко доверени централни банки.

Той временно разменя долари от собствения си баланс за евро или йени от техния. На свой ред тези централни банки могат да отпускат долари на собствените си търговски банки, ако техните собствени евродолари започнат да изглеждат съмнителни. Федералният резерв прави това, защото глобален банков колапс би бил лош и за американците, но не е трудно да се разбере защо Централните банки на Англия и Япония и Европейската централна банка оценяват услугата.

В разгара на кризата през 2008 г. Федералният резерв държеше 554 милиарда долара в суапове с други централни банки – временно беше купил евро, паунди, швейцарски франкове, австралийски долари, бразилски реали. Отново по време на пандемията в началото на 2020 г. Федералният резерв държеше 358 милиарда долара в суапове. Никоя друга централна банка не предлага подобна защита.

От 2008 г. насам Народната банка на Китай е разширила суаповите си линии до 40 държави. Офшорните юани са трудни за измерване, но съществуването на суапови линиите предполага, че те трябва да съществуват. Но суаповете от Народната банка на Китай не са тествани в условията на криза. Според Адити Сахасрабуде от университета Браун, един от авторите на скорошен работен документ за суаповите линии, възможността за заплаха за сигурността от Китай действа като възпиращ фактор за подписването на тези суапове. Тоест: за долара суаповите линиите са дипломатически инструмент, по-мощен от група самолетоносачи.

Глобалната доларова система не е задействана от един-единствен дипломатически удар – петрол срещу долари. Тя е изобретена тихомълком от частни лица, след което е одобрена и защитена от САЩ. Америка не просто е пуснала долара си по света. Тя е намерила долари в Лондон, след което е решила да ги защити. Ако има някаква заплаха за глобалната доларова система, това е мястото, където тя ще се прояви – в готовността на Америка да подкрепя долари, създадени в чужбина, които иначе не регулира.

Докато администрацията на Тръмп продължава да се пазари, да налага ембарго и да импровизира в Ормузкия проток, САЩ може би губят силата си като империя. Но валутата не е същото като държава. Америка разширява чадъра за финансова сигурност към доларите, създадени в чужбина. Ако някога стане ясно, че Федералният резерв не е готов да разшири дипломатическата щедрост на своите суапови линии – тогава ще настане време за безпокойство.

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !