Наричано "малкия Прованс" на Италия, Санкто Лучо де Кумбоскуро е изолирано село в почти всеки смисъл.

Разположено близо до границата на Италия и Франция, посетителите или трябва да летят до Торино и да вземат влак и след това автобус, или да карат на юг от Прованс, за да стигнат до него.

На онези, които все пак се озовават тук, ще им бъде простено, ако се чудят дали са в правилната страна - особено когато местните жители се сбогуват с непознатото „arveire“, а не с „arrivederci“.

Официалният език на Кумбоскуро е провансалски - древен средновековен неолатински диалект на окситански език, който се говори в региона Окситания във Франция, разказва CNN Travel.

В селото живеят едва около 30 души, като животът им далеч не е лесен. Кумбоскуро до голяма степен се състои от семейства на овчари, чиито стада често стават жертва на нападения от вълците, скитащи наоколо.

Електричеството спира за седмици през зимата, а интернет връзката е с минимален обхват.

Но тихите, планински ливади на селото и ярко лилавите лавандулови полета са идеални за търсещите спокойно убежище, както и спиращите дъха гледки от алпийските му върхове, които се простират до Лазурния бряг.

Забравете барове, супермаркети и ресторанти, всяка социална шумотевица е ограничена до случайните фолклорни събития, които се провеждат в Кумбоскуро.

Белгия - страната на диамантите, шоколада и билярдните топки

Живот на забавен кадър

Местните жители водят по-бавен, прост начин на живот в хармония с природата.

„Нямаме телевизор. Всъщност, не ти липсва това, което никога не си имал. Когато има прекъсване на електрозахранването за 15 поредни дни, няма причина за паника: ние „изкопаваме“ старите маслени лампи на нашите баби и дядовци“, казва 25-годишната местна овчарка Агнес Гароне пред CNN Travel.

„Свикнала съм да се събуждам призори. Работя 365 дни в годината. Не празнувам Коледа и Нова година, защото дори по време на празници стадата ми трябва да ядат. Това е живот на саможертва, но е толкова възнаграждаващо, когато видиш раждането на агне,“ допълва тя.

Гароне управлява La Meiro di Choco - стара ферма, която се оказва единственият пансион със закуска в Кумбоскуро.

Тези, които резервират нощувка, отсядат в традиционни дървени колиби, дегустират пресни продукти от овощната градина и имат възможност да си купят първокласна вълна от местна италианска овца, наречена Sambucana, известна още и като Demontina.

Докато много от по-младите жители на селото са избягали преди много години в търсене на по-светло бъдеще, Гароне и нейните братя оставят, за да работят на земята на своите предци.

Майка им пък отглежда канабис и други билки за медицински цели, прави сиропи от бъз и глухарче.

Културно възраждане

„Посетителите са добре дошли да отседнат при нас, имаме нужда от хора, които да открият нашия свят, не искаме да бъдем забравени и имаме толкова много наследство, което да споделим“, казва Гароне.

25-годишната жена смята провансалския, който често се характеризира като смесица между френски и италиански, за свой майчин език.

Тя обяснява, че да бъде част от социокултурна и езикова общност, която датира от векове, й осигурява силно чувство за идентичност и териториална принадлежност.

Районът на Пиемонт, където се намира Кумбоскуро, се люшка между италианско и френско управление няколко пъти в историята, което донякъде обяснява защо местните жители не се чувстват нито италианци, нито французи - просто провансалци.

Заобиколен от гори от лешникови и ясенови дървета, той е разделен на 21 миниатюрни селца, разпръснати из девствената Вале Грана, всяко от които е съставено само от шепа каменни и дървени жилища.

Те са свързани с пътеки за преходи, планинско колоездене и конна езда, осеяни с ленд арт инсталации.

Основната част на Кумбоскуро, състояща се от само осем живописни дървени вили с фрески по стените, струпани около стар параклис, е основана през 1018 г. от френски монаси.

Въпреки че селото процъфтява в продължение на много години, нещата започват да се променят през 1400 г., когато през суровите зими много семейства се местят в Прованс и се връщат само през лятото.

Населението на селото непрекъснато намалява, но Кумбоскуро претърпява нещо като възраждане през 50-те години на миналия век, когато дядото на Гароне - Серджо Арнеодо, поема поста учител в селското училище.

След изучаване на местния език, той помага за възстановяването на езиковите корени и фолклорната привлекателност на провансалския език, осигурявайки на общността така необходимия тласък.

Духовно поклонение

Днес, независимо дали става въпрос за пиеса с участието на актьори в традиционни носии, художествени представления, концерти, фестивали, народни танци, диалектни състезания, лаборатории за писане или дори занаятчийски магазини, има много различни дейности и събития, които празнуват провансалските традиции.

Тези, които желаят да научат повече, могат да посетят Етнографския музей Кумбоскуро. Центърът за провансалски изследвания пък провежда курсове по провансалски език и писане както за начинаещи възрастни, така и за деца.

Всеки юли хиляди хора, говорещи провансалски, облечени в традиционно облекло, се впускат в Roumiage - духовно поклонение, тръгващо от Прованс в Южна Франция през Алпите до Кумбоскуро.

Пътуването ги води през заснежени върхове, стръмни каньони и кестенови гори - същия маршрут, по който са пътували преди това техните предци, както и средновековни търговци, разбойници и контрабандисти.

След като пристигнат в Кумбоскуро, поклонниците са посрещнати от огромен фестивал с палатки и хамбари за временно настаняване.

Въпреки че намаляването на населението продължава да мъчи селото, неговите жители, които са по-наясно с корените си, са развили изконна привързаност към родното си място. Днес мнозина гледат на Кумбоскуро като на люлка на провансалския микрокосмос.

Застрашен език

„След културното възраждане дърводелските магазини сега продават традиционни провансалски занаятчийски изделия, а фермите отново процъфтяват, отглеждайки картофи, кестени и правейки билкови напитки и ябълков сайдер“, казва Давиде Арноедо, който управлява етнографския музей и центъра за провансалски изследвания.

„Учени, интелектуалци и художници се събират тук за художествени изложби и конференции, за да обсъждат нашето богато наследство,“ допълва той.

След разяснителни кампании за местната общност Италия официално признава съществуването на окситанското малцинство през 1999 г., а провансалският вече е защитен от националното законодателство.

Езикът обаче остава изложен на риск от изчезване, като е вписан в Атласа на световните езици в опасност от ЮНЕСКО през 2010 г.

„Това е една от малкото долини в света, в която нашият език оцелява“, добавя Арнеодо, който е чичо на Гароне, както и син на Серджо Арнеодо.

„В миналото това е лиричен, литературен език, говорен от бродещи придворни певци, който след това изпада в забрава, но тук, благодарение на усилията на баща ми, младите възвърнаха наследството на своите предци и много от тях решиха да останат.“

Богато наследство

Вещиците и шаманите играят огромна роля в провансалския свят, както и страхотната алпийска храна. А в Кумбоскуро определено има магическа атмосфера.

Всъщност, легендата разказва, че редица местни жители са надарени със силата да лекуват счупени кости и изкълчени глезени. Някои смятат, че горите са обитавани от феи и фавни.

Всяка година Кумбоскуро провежда Boucoun de Sabre - популярен панаир за храна, който показва ключови алпийски деликатеси от провансалски произход.

Що се отнася до местната кухня, някои традиционни рецепти включват La Mato, състоящо се от ориз, подправки и праз, както и пушени картофи bodi en balo, които се приготвят в камината чрез древен ритуал.