Страдаща от дромомания. Хранителен сапьор. Маги от Магелан.

Магдалена Гигова вече десетилетия обогатява българската журналистика с пътешествията си и разказите за тях. Посетила 97 държави по света, тя продължава да чертае "линии" по глобуса неуморно и с ентусиазъм, на който всички можем да завиждаме.

Вижте какво разказа журналистката и писател пред Darik Business Review, докато лети към следващата си дестинация - Израел, за Световната среща на българските медии:

Броят на посетените от теб държави е внушителен. Колко точно са те? Коя е дестинацията, която не би препоръчала за пътуване днес?

Страните са 97. Според мен, крайно недостатъчни. Честно казано, не пътувам, за да поставя „чавка“ на някоя държава и да я прибавя към бройката. Започнах да ги пресмятам, когато дочух как приятелски се дърлят днешният генерален директор на БТА Кирил Вълчев и покойният вече негов предшественик Максим Минчев.

И двамата бяха посетили по 200 държави, но не можеха да се разберат трябва ли да се имат предвид протекторатите. „Да ви имам проблемите“, помислих, но нещо ме загложди и седнах да изчислявам моите. 

Ако трябва да препоръчвам посока за себе си – няма място, за което не бих тръгнала по всяко време, тласкана от неутолимо любопитство. Но пътешествието е като дрехата – това, което отива на едни, изглежда нелепо върху други. Винаги казвам, че ако ме вържат на някой райски остров само с палми, плаж и луксозен хотел, ще прегриза въжето и с плуване ще се втурна към по-приключенско място.

Така че на динамични натури не препоръчвам охолни и скучни дестинации. Хора, които подхождат с предразсъдък и недоверие към нови култури, бих посъветвала да не ходят в дебрите на Азия и Африка.

Е, има и универсални анти-посоки, за които дори аз бих се поколебала, като Сомалия, например. Въпреки че изпитвам голям интерес към друга държава с лоша репутация – Руанда. Оказва се, че това е най-модерната туристическа дестинация на Черния континент и вече съм се размечтала…

Любител си на силните усещания и на пикантните храни. Кое е любимото ти приключение? А любимо ястие?

На приключението това му е хубавото, че е неповторимо. Така че най-любимо ми е… следващото неочаквано предизвикателство. Без капка боязън  към екстремни преживявания. Не е необходимо да си луд, за да тръгнеш към Тайван ден, след като го е опустошил тайфунът Соуделор, но все пак помага.

Същото важи за идеята да посетиш Бахрейн през август, когато жегата е непоносима. Но и двете са незабравими. Много обичам Индия, където съм ходила десет пъти. Не спирам да разказвам за слонското СПА в Гоа, при което се качваш по бански на гърба на огромното животно и то те полива с вода през хобота си. 

©Магдалена Гигова

Или за споделеното с теб посещение при жените-жирафи в Чианг Рай, Тайланд. Там изпробвахме на шиите си пръстените, с които те удължават вратовете си. Поразяващо въображението е преминаването на Панамския канал, където осем локомотива теглят огромния круизър, като го… изкачват по баир от вода между шлюзовете. 

Съвсем различно е усещането да се пъхнеш в тунелите, от които виетнамските бойци, наричани „плъхове“, са водили партизанска война срещу американците.  Да разхождаш лъвове на Мавриций или гепард да ти „целува“ ръката от китката до рамото и обратното носи един особен гъдел.

Да държиш в ръце причудливи ледени късове, които блестят като скъпоценни камъни на Диамантения плаж в Исландия.  Или да реализираш детската си мечта безнаказано да се мажеш с кал във вулканично езеро в Кабо Верде.

Същият пъстър пачуърк от спомени, аромати, вкусове и щипка лудост важи и за ястията. Приятелите ми ме наричат „хранителен сапьор“, защото съм готова да опитам всичко, за да се потопя докрай в атмосферата на държавата, в която съм.

Е, почти всичко. Не успях да се прежаля за печени копринени буби на шиш, пържени хлебарки (въпреки уверенията, че нямат нищо общо с онези, които убиваме с чехъла). Тези живеели в оризищата, хранели се само с ориз и били чист протеин.

©Магдалена Гигова

Подминах гранясалата акула, национално ястие на Исландия, и отклоних пържените пилешки зародиши във Филипините. Обаче опитах морски таралеж на Мавриций, крокодилско шишче в Тайланд, пих вино от 200-годишен цървул в Грузия и ферментирало кобилешко мляко в Казахстан.

Замезвах с туршия от чай в Бирма, с пищящи стриди в Оман и с шунка в асфалт в Швейцария. Но понеже ме питаш за най-пикантно ястие, ще ти разкажа за най-лютото. А знаеш, че мога да бъда като огнедишащ дракон. Националното ястие в Бутан се нарича Ема-датси и представлява много люти зелени чушки, задушени в нещо като кашкавал.

Когато си ги поръчах в столицата Тимпху, сервитьорите опитаха да ме разубедят и след като не успяха, броят им около масата ми рязко се увеличи. Едни държаха купа с ориз, други кана с вода, трети бира, четвърти – пожарогасител.

Останалите бяха просто кибици, стекли се да видят как европейката ще избяга с писъци при първата хапка. Мнооого ги разочаровах. После ги учудих, а след като видяха празната ми чиния, се изпълниха с нещо като уважение.

©Магдалена Гигова

Разкажи ни за първото си пътешествие извън България. А кое е последното?

Израснала съм във време, когато пътуването зад „Желязната завеса“ беше привилегия на малък елит. Баба ми ме заведе в Прага, където беше завършила висшето си образование – фармация. В Чехия се намерили и с дядо ми, който е учил архитектура в Бърно.

Цяла година тя работеше в аптеката, пестеше и през лятото наемахме стая в Смихов или Старе место и обикаляхме по местата от студентските й спомени. Иначе през 1986 г. майка ми се омъжи в Байройт, Бавария, и тогава прескочих оттатък Берлинската стена в най-китната германска провинция. Признавам, знаенето на немски изобщо не ме спаси от „изгубване в превода“.

Когато публикуваш материала, аз вече ще съм в Израел за Световната среща на българските медии, после в Сараево и Бръчко за откриване на изложба на Националния дарителски фонд „13 века България“, за който работя, после на круиз „Три континента“ от гръцките острови, през Турция до Кайро и Ейлат.

Но последното по-екзотично пътуване беше споменатият вече Бахрейн през август при 45-градусова лепкава жега. Това не ме спря нито да изкача трибуните край пистата на Формула 1, нито да стигна в пустинята до Дървото на живота – 450-годишна акация, която по необясним начин остава зелена сред десетки километри нажежени пясъци, нито да посетя Кралската ферма за ездитни камили…

Ако не си бях изпуснала полета за Британска Колумбия, заради закъснял самолет, сега щях да ви разказвам за Ванкувър.

Фен си на антикварните предмети. Коя дестинация препоръчваш за подобен тип пазаруване?

Аз не съм колекционер, а по-скоро нещотърсач (справка Пипи Дългото чорапче). Страстта ми е да открия ценна антика сред тонове прашни боклуци и да се пазаря като стар арабски търговец. В Европа любими са ми белгийските битаци, защото (за жалост) младите хора там са готови да изхвърлят вещите на баба си, за да се обзаведат с безлични мебели. 

Във Виена също имам „явки“ за скрити съкровища, извън Нашмаркт. Да не говорим за легендарния „трьодел“ в Германия между Кьолн и Бон. В Азия много гледам, малко купувам.

Просто не съм компетентна да отлича антиката от изпипаното менте. А знаете какво е китайското менте – като истинско. Това не значи, че не съм се разписала с покупка от битака в Тайпе.    

©Магдалена Гигова

Ако сега трябва да стегнеш куфара и да тръгнеш на обиколка из България, откъде ще започнеш?

Триградското ждрело. Просто, защото никога не съм ходила, но съм омагьосана от прочетеното за него, за пещерите Харамийска, Проходна и пропастта Дяволско гърло. Привлича ме мистичната Странджа. Имам мечти за прехода Ком-Емине, но май още не съм дорасла за такова екстремно приключение.  

©Магдалена Гигова

Столичният квартал „Лозенец“ е не само твой дом, но и любима сцена за всякакви истории и интересни случки, намерили място и в книгите ти. Разкажи ни една от тях.

Обичам софийския Монмартр! Долен Лозенец все още е пътеводител в „Кой кой е в българското изкуство, литература, журналистика от началото на ХХ век“.

Благодарение на Национален фонд Култура, почти цяла година веднъж месечно разказвам истории за най-тачените жители на квартала в Къщата на София. Самата сграда на Миджур 12 е проектирана от архитектите Васильов и Цолов (строили БНБ, Народната библиотека, Министерство на отбраната, Театърът на армията…). Там е издъхнала голямата актриса от Народния театър Адриана Будевска.

Поредицата ще приключи на 13 декември, когато е рожденият й ден и ще раздипля нейния вълнуващ и драматичен живот. В началото на ХХ век кварталът е бил четвърта извънградска зона. Когато започнал да се заселва от хората на изкуството, техните приятели, все архитекти, завършили в странство, се надпреварвали как с оскъдните им средства да построят къщи, с които да покажат таланта си. 

Една от любопитните истории е свързана с Римската стена, защото тя изобщо не е римска. Датирана е от 16-и век и има две версии за предназначението й. Понеже там се е намирало турско гробище едната е, че това е надгробен паметник на богат мюсюлманин.

А другата, че е немазгяф - място, от което правоверните са тръгвали на хаджилък към Мека. От стъпалото, запазено до днес, се качвали на конете си, а в нишата ходжата четял молитва да успех на начинанието.

За коя дестинация, непосетена от теб, мечтаеш?

Дядото на Дрю Баримор, известният актьор Джон Баримор, казва „Толкова много жени, а толкова малко време“. Аз ще го перифразирам „Толкова много страни, а толкова малко време“.

Списъкът ми с желания е дълъг, но там изпъкват Япония, Австралия, островите Галапагос, Перу, архипелагът Сокотра…