Почивката на море днес е един от най-широко разпространените начини за прекарване на свободното време и годишния отпуск. Хората обаче невинаги са гледали на плажовете като на място за забавление.  

Подобно на много други неща, морските ваканции, всъщност, стават популярни във Великобритания в края на 18-и век и оттам се разпространяват по света.

Произходът на тази традиция е свързан с начина, по който индустриализацията променя Великобритания по онова време, както и с популярните медицински теории в този период. 

Историкът Даниела Блей пише в свое есе за Smithsonian, че от древността до 18-и век морските брегове са предизвиквали по-скоро страх и безпокойство в народното въображение и са били синоним на опасността, свързана с корабокрушенията и природните бедствия.

Римските поети и философи Хорас, Овидий и Сенека ненавиждали океана като „враждебна“ сила, която разделя хората. В пиесите на Шекспир морето се появява под формата на бури и корабокрушения.

През 17-и и 18-и век то започва да се появява във френската поезия в по-ласкателна светлина. Холандските картини с морски пейзажи започват да водят туристи в крайбрежните градове, които искат да се наслаждават на гледките, изобразени от художниците. 

Но дълбоката промяна в културната оценка на предимствата на плажа започва в Англия в края на 18-и и началото на 19-и век до голяма степен поради медицинските предписания по онова време.

Много лекари тогава смятат, че къпането в студените морски води е полезно за състоянията, които те наричат „меланхолия“ и „лошо настроение“. Според тях, морските бани помагали на хората, които са интровертни, депресирани, предпазливи или мрачни.

Английският учен Робърт Бъртън публикува през 1621 г. своя труд „Анатомия на меланхолията“, в която описва това състояние като една от основните болести на човека - болест на душата, както и на тялото, която е свързана с далака.

Стратегията на Бъртън за борба с меланхолията не била свързана конкретно с ваканции на плажа. Той смятал, че страдащите от тази болест трябва да се придържат към сухи места, но неговите теории, в крайна сметка, създават традицията на морските ваканции.

Бъртън вярвал, че най-доброто лекарство за меланхолията е промяната в околната среда, поради което той препоръчва пътувания, разнообразен пейзаж и хубави гледки.

През следващите два века предписанията на Бъртън вдъхновяват и други лекари да препоръчват на пациентите си да се отправят към брега, вярвайки, че шокът от потапянето в студената, солена и бурна морска вода е полезен за здравето.

Лекарите издавали рецепти на пациентите, в които било описано точно колко дълго, колко често и при какви условия трябва да се къпят в морето, а на най-добрите плажове се разпространявали научни трактати за различни заболявания.

Британските жени често разчитали на придружители, които им оказвали помощ с правилното време и метод на къпане, включително коя част от тялото им трябва да влезе в контакт с вълните, пише историкът Ален Корбин.

"Тези "помощници" хвърляли пациентките във водата, точно когато вълната се разбивала в брега, като внимавали да държат главите им надолу, за да увеличат впечатлението за задушаване.

Подобно на закаляването на стоманата, тези периодични студени бани се разглеждали като метод за укрепване, включително и на млади момичета, които се смятали за "опасно бледи"", разказва Корбин. 

Откриването на кислорода от Антоан Лавоазие през 1778 г. води до разцвет на различни популярни теории за ползите за здравето от морския въздух, тъй като по онова време се смятало, че той е по-чист и по-наситен с кислород.

В същото време, водата и въздухът в британските градове ставали все по-мръсни. Тъй като Великобритания е първата страна, която масово се индустриализира, във всички нейни краища масово изникват фабрики и мини. 

Туризмът и индустриализацията вървят ръка за ръка, давайки на хората както желанието, така и способността (от гледна точка на парите и транспортните методи) да избягат от всичко това.

Посещението на морския бряг постепенно се превръща в своеобразно състезание сред висшите британски класи. През 1783 г. принцът на Уелс, който по-късно става крал Джордж IV, посетил Брайтън, след като бил посъветван, че къпането в морето ще помогне на подаграта му.

През следващите десетилетия модата се разпространява сред елита.  В книгата „Ема“ на Джейн Остин, например, публикувана през 1815 г., хипохондричният баща на главния герой безкрайно обсъжда ползите за здравето от различните британски плажове с приятелите си от висшата класа.

Оттам навикът се разпространява и надолу по социалната стълбица. Железопътните линии, построени в началото на 19-и век, правят пътуването до океана достъпно и за хората с по-ниски доходи. В края на века Блекпул се превръща в първия в света морски курорт за хора от работническата класа.

„През 1840 г. плажът вече означавал нещо ново за европейците. Той става място за човешка консумация и търсено „бягство“ от града и тежкото ежедневие“, пише Даниела Блей.

Подобно на толкова много неща по онова време, ваканцията на морето се превръща в част от културния "износ" на Великобритания, разпространявайки се като мода от уста на уста и чрез британските емигранти по света.

В началото на 19-и век крайбрежните курорти изникват в Нормандия, Югозападна Франция, Северна Германия и Скандинавия. До края на 19-и век те вече съществуват и в САЩ – първо до бреговете на Нова Англия, след това и в Средния Атлантик и Юга.

В България първите туристи по Черноморието се появяват още в края на 19-и век. През 1890 година във Варна се появяват първите морски бани, които са разделени на мъжки и женски. 

Морските ваканции преди един век обаче са били много по-различни от настоящите. Те се смятали за нещо изключително ексцентрично и дори неморално, затова къпането сред вълните било изключително рядко явление.

Първите туристи били представители най-вече на заможната класа и обикновено разходките по брега ставали в официално облекло. 

Смятало се обаче, че къпането в морска вода може да облекчи симптомите на някои заболявания, като тубелкулоза и рахит, поради което имало и туристи, които все пак се осмелявали да влязат във водата. За целта на варненския плаж имало специално изградени дървени кабинки. 

През 1905 г. започва строеж на първия морски санаториум в България – за деца, болни от костно-ставна туберкулоза. Това става по инициатива на българската царица Елеонора (втората съпруга на цар Фердинанд) в днешния курорт Св. Константин и Елена. 

През 30-те години между Варна и Св. Константин и Елена е изграден и първият асфалтов път в България с дължина от 17 километра, който имал и отклонение до резиденцията в Евксиноград. 

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !