На около 300 км източно от Халифакс, Нова Скотия, се намира тясна пясъчна ивица с форма на полумесец, чието съществуване е проклятие за корабоплаването от векове.

Сърповидният остров е разположен в средата на основен трансатлантически морски път и богати риболовни зони. Освен това е заобиколен от опасни водни течения и често се обвива в гъста мъгла.

В миналото, поради ограниченията на навигационната технология, корабите редовно засядат на пясъчните му коси и биват унищожавани от силните вълни в района.

Океанското дъно, заобикалящо острова, е осеяно с останките от кораби, печелейки му прозвището „Гробището на Северния Атлантик“.

Първият европеец, натъкнал се на остров Сейбъл, е португалският изследовател Жоао Алварес Фагундес през 1520-21 г. Той го нарича на свое име - Фагунда.

По-късно парчето земя e записано на португалските карти под различни имена — Санта Круз, Барселос и Изола дела Рена. Името Сейбъл (от френската дума sable, или „пясък“) се появява за първи път в началото на 1600 г.

Островът е дълъг около 40 километра и широк само около 1.2 километра в най-широката си точка. В допълнение към видимата част, пясъчни ивици се простират на около 30 километра от двата му края.

Свирепите океански течения, които обикалят острова, карат пясъка да се размества, променяйки непрекъснато контурите му.

На всичкото отгоре, когато топлият въздух от Гълфстрийм се сблъска с въздух, охладен от Лабрадорското течение, той произвежда гъсти пластове мъгла, които държат острова скрит от погледите 125 дни в годината.

Преди модерните навигационни инструменти секстантът е използван за определяне на позицията на кораба. Макар и точен, той работи само когато има слънце или звезди. В гъста мъгла или облачно време е безполезен.

При лошо време капитанът на кораба разчита на изчисления, в които скоростта и посоката на кораба се използват за оценка на позицията му. Но в най-добрия случай това е просто добре обосновано предположение, което често става причина за корабокрушения.

На остров Сейбъл липсват дървета и подслон. След корабокрушение оцелелите нямат голяма надежда за спасение. Смята се, че стотици мъже, жени и деца са загинали на парчето земя.

За да спаси животи и да защити корабите и товарите им, британското правителство създава организация, наречена Humane Establishment, на остров Сейбъл през 1801 г. Нейната цел е да помага на кораби в беда, разказва Amusing Planet.

Създадени са две спасителни станции - по една във всеки край на острова, които са постоянно обслужвани от служители на организацията. Тяхната работа е да помагат на оцелелите при корабокрушение.

Издигнати са предупредителни знамена и са въведени патрули на плажа. Фарове са поставени в края на 1800 г., въпреки че трябва да бъдат преместени, тъй като пясъкът под тях променя местоположението си.

Служителите на Humane Establishment живеят трудно на остров Сейбъл. Организацията често има парични проблеми, което води до нередовни доставки, които пък са причина за глад. Ситуацията се влошава, когато за намаляващите запаси на острова се борят и гърлата на корабокрушенците.

Въпреки трудностите, няколко служители живеят на острова в продължение на години, отглеждайки дори децата си там.

Подобренията в навигацията водят до драматичен спад в корабокрушенията в района до средата на 20 век. Спасителната станция на острова, в крайна сметка, е затворена през 1958 г.

Последното голямо корабокрушение е на парахода Manhasset през 1947 г. Целият му екипаж обаче е спасен.

Днес остров Сейбъл е обслужван целогодишно от трима държавни служители, които се грижат за метеорологичната станция там. Единствените други постоянни обитатели на острова са неговите диви коне.

Те са докарани на него през 18-ти век и са използвани от Humane Establishment за патрулиране, търсейки кораби в беда. Животните местят спасителни лодки и оборудване до местата на корабокрушения.

Непотребните коне са залавяни и транспортирани от остров Сейбъл, като се продават на въглищните мини на остров Кейп Бретон. През 1960 г. канадското правителство обаче ги поставя под пълна защита от човешка намеса.