Мекият, лъскав сив метал антимон има много промишлени приложения - например в съединения, забавящи горенето, както и при производството на сплави. Металът и неговите производни обаче се използват от древни времена и за различни медицински лечения.

Древните египтяни, например, са използвали смлян стибнит - минерал, съдържащ антимон, като очна линия и спирала поради черния му цвят.

През вековете много различни култури, включително римляните и гърците, са изповядвали странни вярвания относно антимона и неговите свойства, водещи до употребата му, а понякога и до злоупотребата с него по различни начини.

Историята на антимона датира от времето на древните цивилизации, като се предполага, че металът е бил познат на халдейците още през 4000 г. пр.н.е. Прахообразният стибнит, наречен кол, е използван като козметичен продукт както в древни времена, така и в днешна Индия.

Въпреки това, козметичната употреба на антимон е критикувана от ранните християни, за разлика от приемането му като лекарство от Църквата през 18 век.

Картузианските монаси лекували различни заболявания, като едра шарка, чума, воднянка и сифилис, използвайки минерала кермес, съдържащ и сивия метал.

Медицинските приложения на антимона варират в широки граници - често се прилага за предизвикване на изпотяване, повръщане или прочистване, понякога и за трите едновременно.

Има много легенди относно експериментите с него, включително истории за монаха Василий Валентин, който наблюдавал как прасета консумират изхвърлен през прозореца антимон.

Докато първоначалният ефект бил очистителен, последвалото неочаквано угояване на животните кара Валентин да дава от метала на постещите монаси, което ги убива. Смята се, че тази история е вдъхновила вярването, че името на антимона произлиза от „анти-мойн“ (проклятието на монаха).

През 16 до 18 век препратките към антимона в медицински, химически и литературни произведения са изобилни. Силният интерес към метала през този период води до разпространението на книги и брошури, които препоръчват използването му за широк спектър от заболявания.

Тези публикации обаче често включват предупреждения за неговите потенциални опасности, като някои директно обявяват препаратите с антимон за отровни.

През 17 и 18 век чашите, направени от антимон, стават много популярни като средство за предизвикване на терапевтично изпотяване, повръщане и прочистване.

В тях се наливало вино и се оставяло да престои една нощ. Това водело до реакция на антимона с винената киселина, при която се образува антимон тартарат - съединение, което предизвиква повръщане.

Друга странна форма, в която антимонът се приемал, е под формата на хапчета. Това обаче не били обикновени таблетки, които се абсорбират напълно от тялото.

Вместо това, тези твърди хапчета преминавали направо през червата, след като са раздразнили вътрешностите, карайки ги да изхвърлят съдържанието на дебелото черво.

След като антимонът преминел през тялото, било обичайно да се рови из екскрементите за хапчето, така че то да може да бъде почистено и подготвено за следваща употреба. Тези хапчета са известни като вечни, защото никога не свършват.

Токсичността на антимона е добре позната днес, поради което той все още се използва като средство за предизвикване на повръщане. Съединенията на антимона служат като антипротозойни лекарства и се влагат в няколко ветеринарни препарати.