Град Бийч Хейвън, разположен в южния край на остров Лонг Бийч край бреговете на Ню Джърси, е популярен летен курорт повече от сто години.

Намиращ се на 32 километра северно от Атлантик Сити, Бийч Хейвън е любима дестинация за двойки и семейства от Ню Джърси и Пенсилвания, търсещи бягство на море.

Лятото на 1916 г. е едно от най-горещите и Бийч Хейвън е пълен с почиващи. За да се осигури сянка на посетителите, са засадени над двеста дървета, а нов експресен влак от Филаделфия съкращава времето за пътуване до малко под два часа.

Сред почиващите е Чарлз Вансант - 25-годишен борсов посредник от Филаделфия. На 1 юли 1916 г. той пристига в Бийч Хейвън и след като се настанява в хотел Engleside, се отправя директно към плажа за късно следобедно плуване в Атлантическия океан.

Първата атака

Вансант нагазил в прибоя точно отвъд вълните, където водата стигала до гърдите му, и започнал да вика ретривър, който си играел на плажа. Кучето обаче изглеждало незаинтересовано да се присъедини към него.

В този момент няколко души на брега забелязали тъмна фигура, дебнеща под повърхността, с черна перка, прорязваща водата. Тя се движела към Вансант. Разтревожени, хората започнали да крещят предупреждения, но Вансант не разбирал какво казват и продължил да вика кучето.

Изведнъж той изкрещял и започнал неистово да плиска, докато се мъчел да се придвижи към брега. Водата около него станала пурпурночервена от кръвта му. Когато спасителят извлякъл Вансант на брега, лявото му бедро било оголено.

Някои свидетели по-късно твърдяли, че са видели акулата все още захапала крака на Вансант, докато го влачели към плажа, и че тя не го пуснала, „докато коремът ѝ не остъргал дъното“.

Вансант починал по-малко от два часа по-късно в мъчителни болки. Смъртта му била първото регистрирано фатално нападение от акула по източното крайбрежие на Съединените щати.

Докато местните вестници реагирали с ужас и недоверие, националното отразяване било минимално. Джеймс М. Мийън, комисарят по рибарството на Пенсилвания, дори се опитал да успокои обществеността, заявявайки, че къпещите се нямат причина да се страхуват от акули.

Той определил инцидента като случайност, твърдейки, че акулата вероятно се е опитвала да атакува кучето, плуващо близо до Вансант.

Нова кървава история

Само пет дни след първата атака двадесет и седемгодишният Чарлз Брудер плувал край Спринг Лейк, на около 72 км северно от Бийч Хейвън, когато бил нападнат от акула.

​​Тя напълно отхапала десния му крак точно над коляното и когато Брудер паднал обратно във водата, акулата направила още един скок, този път отхапвайки левия му крак.

Брудер загубил съзнание почти веднага и бил мъртъв, преди да бъде върнат на брега. Много от гостите на хотела, видели осакатения труп, повърнали и припаднали.

Втората фатална атака изпратила вълна от паника и истерия по крайбрежието. Вестниците в цялата страна публикували драматични заглавия, превръщайки това, което някога изглеждало като изолиран инцидент, в ужасяваща тенденция.

Собствениците на курорти организирали патрул с моторни лодки за локализиране на акули, докато се опитвали да привлекат посетителите обратно на плажа, за да компенсират няколкото дни загубен бизнес.

Във водите била инсталирана телена мрежа, покриваща целия плаж в Енгълсайд, както и на плажа на Четвърто авеню в Асбъри Парк. Някои от тези мерки сякаш проработили, защото в седмицата след нападението над Брудер рекордна тълпа се стичала по плажовете на Джърси Шор.

Още атаки

В Матауан Крийк, на около 48 км северно от Спринг Лейк, единадесетгодишният Лестър Стилвел играел с приятелите си в поток в знойния следобед на 12 юли.

Едно от децата усетило предмет, подобен на шкурка, да драска крака му и когато насочило поглед към него под водата, видяло нещо, което приличало на опашка на огромна риба.

В същото време, другите деца забелязали нещо като „стара черна дъска или дънер“ да се поклаща по повърхността на водата. Гръбна перка се появила и момчетата осъзнали, че това е акула. ​​Преди Стилвел да успее да се излезе, акулата го издърпала под водата.

Момчетата се затичали към града за помощ и няколко мъже, включително местният бизнесмен Уотсън Стенли Фишър, се притекли. Фишър и други се гмурнали във водата, за да намерят Стилвел, мислейки, че е получил припадък.

Скоро те открили тялото на момчето и докато се опитвали да се върнат на брега, Фишър бил хванат от акулата. Тя забила зъби в дясното му бедро и разкъсала мускулите. Той починал от кръвозагуба около два часа по-късно.

Около 30 минути след двойната трагедия в Матаван Крийк, акулата атакувала отново на 800 метра разстояние. Петата и последна жертва е четиринадесетгодишният Джоузеф Дън, който оцелява.

Брат му и приятел успяват да го издърпат след отчаяна борба с акулата. Той прекарва седмици във възстановяване и в крайна сметка е изписан от болницата два месеца по-късно.

Акулите вече са заплаха

Нападенията на акули в Ню Джърси имат дълбоко психологическо въздействие върху плажуващите и американската общественост, като цяло.

Най-вече разбиват преобладаващото убеждение, че акулите не представляват сериозна заплаха за хората, особено в умерените крайбрежни води, като тези край североизточните Съединени щати.

За първи път американците виждат океана не само като детска площадка, но и като място, на което природата може да удари без предупреждение. Атаките отбелязват първия път, когато акулите са изобразени в американските медии като злонамерени хищници, насочени към хората.

Преди това те рядко са считани за сериозна заплаха. Научният консенсус е, че не биха нападнали хора, освен ако не бъдат провокирани.

Атаките от 1916 г. променят това възприятие. Общностите по брега на Джърси подават петиция до федералното правителство да организира лов на акули. Стотици хищници са заловени на Източното крайбрежие след атаките.

Последиците от тях продължиха до 20-и век. Когато Питър Бенчли пише „Челюсти“ през 1974 г., той черпи вдъхновение от събитията от 1916 г. - особено от идеята за акула, тероризираща малка крайбрежна общност. Филмовата адаптация на Стивън Спилбърг от 1975 г. пренася тези страхове на екрана.

Човекоядецът от Джърси

Акулата-нападател никога не е идентифицирана, въпреки че няколко рибари твърдят, че са я хванали в дните след атаките. Синя акула е заловена близо до Лонг Бранч, а пясъчна акула - близо до устието на Матаван Крийк.

Укротител на лъвове на име Майкъл Шлайзер уловил 147-килограмова голяма бяла акула в залива Раритан, само на няколко километра от устието на Матаван Крийк. Когато отворил корема й, той открил „подозрителен месест материал и кости“.

По-късно погълнатите останки били изследвани от д-р Фредерик Лукас, директор на Американския музей, който ги идентифицирал като човешки.

Шлайзер изложил на показ акулата на витрината на магазин в Манхатън. Около тридесет хиляди души блокирали тротоара в опитите си да зърнат чудовището. По-късно Шлайзер обявил планове да я направи турне из Азия и Далечния изток.

За съжаление, състоянието на трупа се влошило и от него останали само челюстите, които красяли рибен магазин на Бродуей в продължение на много години, преди и тази последна останала реликва да бъде изгубена.

Някои скептици дори се чудят дали „човекоядецът от Ню Джърси“ изобщо е акула. ​​Много хора, особено в първите дни на нападението, вярват, че извършителят е морска костенурка. Някои учени дори твърдят, че челюстите на акулата нямат силата да откъснат човешки крак с едно захапване.

Писмо до „Ню Йорк Таймс“ обвинява за нашествието на акули германски подводници близо до източното крайбрежие на Америка. Анонимният автор твърди, че те може да са погълнали човешки тела във водите на германската военна зона и да са развили желание за човешка плът, което би обяснило новооткритата им агресия.

Някои експерти по акули смятат, че истинският виновник за нападенията през 1916 г. може да не е голямата бяла акула, а акула бик - вид, известен с агресивния си характер и способността си да плува от солена вода в сладководни реки и потоци.

Акулите бик са участвали в потвърдени нападения в езера и реки, което потвърждава теорията, особено след като няколко от нападенията през 1916 г. са се случили в сладки води.

Независимо от точния вид, нападенията от 1916 г. оставят дълбоко и трайно впечатление в общественото съзнание, особено в североизточната част на Съединените щати.

Паниката, предизвикана от нападенията, променя и начина, по който учените и институциите подхождат към изследванията на акулите. Някога до голяма степен пренебрегвана тема, поведението им се превръща във фокус на нови изследвания, привличайки вниманието както на научната общност, така и на обществеността.

Според International Shark Attack File (ISAF), средно по света се случват 80 непровокирани нападения всяка година, като 7 до 8 от тях водят до смъртни случаи. Съединените щати са водещи в света по регистрирани случаи - с над 1100 потвърдени нападения и 37 смъртни случая между 1958 и 2023 г.

Въпреки че нападенията от акули остават рядкост, тази статистика ни напомня, че морските води са диви, независимо от нашите знания и предпазни мерки.

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !