Представете си, че скачате от самолет и не усещате нищо. Няма прилив на адреналин, нито ускорен пулс.

Това е реалността на Джорди Черник, британец, чиито надбъбречните жлези са били отстранени, за да се намали тревожността, причинена от синдрома на Кушинг – рядко заболяване, което се появява, когато надбъбречните жлези произвеждат твърде много кортизол, или хормона на стреса.

Това лечението обаче му подействало прекалено добре. Джорди спрял да изпитва тревожност, но нещо не било наред. По време на посещение на Дисниленд през 2012 г. той се качил на влакче на ужасите и осъзнал, че не изпитва страх. Впоследствие скочил с парашут от самолет, спуснал се с въже от моста Тайн в Нюкасъл, както и от небостъргача Шард в Лондон – всичко това без да усети дори и повишен пулс.

Преживяването на Черник е рядко, но не и уникално. Може да звучи познато на всеки, който живее с болестта на Урбах-Вите (известна още като липоидна протеиноза) – генетично заболяване, което е толкова рядко, че само около 400 души са били диагностицирани с него.

Пациент с Урбах-Вит, известен просто като СМ, е обект на научни изследвания в Университета на Айова в САЩ от средата на 80-те години на миналия век. В началото на 2000-те години Джъстин Файнщайн е докторант, когато се присъединява към екипа и започва да търси начини да изплаши СМ.

„Показахме ѝ всеки филм на ужасите, който успяхме да намерим“, казва Файнщайн, който сега работи като клиничен невропсихолог във Float Research Collective.

Нито един от филмите обаче не предизвикаха страх у нея. Дори обиколката на санаториума „Уейвърли Хилс“, зловеща къща, обитавана от духове, не оказва никакъв ефект.

„Излагахме я и на реални заплахи като змии и паяци. Но тя не само показа подчертана липса на страх, но и не можеше да се въздържи да не се приближава до тях“, казва Файнщайн. „Тя изпитваше почти непреодолимо любопитство да иска да докосва и да общува с различните същества.“

Болестта на Урбах-Вит се причинява от единична мутация в гена ECM1, намиращ се на хромозома 1. ECM1 е един от многото протеини, които са от решаващо значение за поддържането на извънклетъчната матрица (ECM) - поддържаща мрежа, която държи клетките и тъканите на място. Когато ECM1 е увреден, започват да се натрупват калций и колаген, причинявайки клетъчна смърт. Една част от тялото, която изглежда особено уязвима към този процес, е амигдалата - област на мозъка с форма на бадем, за която дълго време се смята, че играе роля при обработката на страха.

В случая на СМ, тя спира да изпитва страх, когато болестта на Урбах-Вите унищожава амигдалата ѝ.

„Забележителното е, че това е специфично за страха – способността ѝ да обработва други видове емоции е до голяма степен непокътната, независимо дали става въпрос за щастие, гняв или тъга“, казва Файнщайн.

Различни видове страх

Историята обаче всъщност е по-сложна. Оказва се, че амигдалата може да играе по-голяма роля при определени видове страх, отколкото при други. Например, тя изглежда е от решаващо значение за обусловяването на страха. Експерименти с гризачи показват, че животни, които преживяват токов удар веднага след определен шум, се научават да замръзват на място, когато са изложени само на шума.

Въпреки че СМ знае, че не трябва да докосва горещ тиган, който е изваден току-що от фурната, тя не може да бъде обусловена от страх – тоест, не изпитва учестен пулс и прилив на адреналин, когато е подложен на стимули, които преди това са били свързани с болка.

СМ също така не е в състояние да разпознае страховитите изражения на лицето на другите, въпреки че може да различи изрази на радост и тъга.

Тя е изключително общителна, но в същото време има трудности с разпознаването и избягването на опасни ситуации, което е довело до това да бъде заплашвана с нож и пистолет неведнъж.

„Тя има склонност да заговаря хора, които би трябвало да избягва, и си е навличала доста неприятности в резултат на неспособността си да усеща надеждността на хората“, казва Файнщайн.

В едно проучване изследователи помолили непознат да се приближи до СМ, която сигнализирала за разстоянието, на което се чувства най-комфортно. Нейното предпочитано разстояние било 0.34 м, което е почти наполовина това на другите доброволци, което предполага, че тя се чувства необичайно комфортно, когато хората са в личното ѝ пространство.

„В тази ситуация, СМ и други индивиди с увреждане на амигдалата се сблъскват директно с относително непознати експериментатори, което е нещо, което здрави участници от контролната група с непокътната амигдала по същество никога не биха направили“, казва Александър Шакман, преподавател по психология в Университета на Мериленд, САЩ.

Откритието предполага, че амигдалата може да играе роля в организирането на начина, по който реагираме на социалния свят.

Въпреки това, има някои видове страх, които изглежда се появяват независимо от амигдалата. В един експеримент Файнщайн и колегите му помолили СМ да вдишва въглероден диоксид, което предизвиква чувство на страх и задушаване у някои хора. Учените очаквали тя да реагира безстрашно, но за тяхна изненада тя се паникьосала. Двама други пациенти, също с увреждане на амигдалата, също изпитали силен страх по време на експеримента.

„В случая със SM, това предизвиква пълномащабна паническа атака“, казва Файнщайн. „Това беше най-силният страх, който тя някога е изпитвала през целия си съзнателен живот.“

Откритието кара Файнщайн да се впусне в продължило десетилетие търсене на истината за ролята на амигдалата при страха. Оказва се, че всъщност има два различни пътя на страха в мозъка, в зависимост от това дали заплахата е външна или вътрешна.

Когато става въпрос за външни заплахи, амигдалата действа като диригент на оркестър, насочвайки другите части на мозъка и тялото да възпроизвеждат реакция. Първо, тя получава информация от областите на мозъка, които обработват зрението, обонянието, вкуса и слуха.

Ако амигдалата засече заплаха, като например приближаващ крадец, змия или мечка, тя изпраща съобщения до хипоталамуса, област точно над задната част на врата. След това хипоталамусът комуникира с хипофизната жлеза, която от своя страна кара надбъбречните жлези да отделят кортизол и адреналин в кръвния поток.

„Това ще доведе до ускоряване на сърдечния ритъм, повишаване на кръвното налягане и ще предизвика всички класически симптоми на типична реакция на страх от типа „бий се или бягай“, казва Файнщайн.

Когато обаче става въпрос за вътрешни заплахи, като например откриване на повишени нива на CO2 в кръвта, мозъкът управлява нещата по различен начин. Тялото интерпретира високото ниво на CO2 като знак за предстоящо задушаване, тъй като в мозъка няма кислородни сензори.

Изследванията на Файнщайн показват, че мозъчният ствол, регион, който регулира несъзнателни телесни функции като дишането, усеща повишаването на CO2 и инициира чувство на паника. Амигдалата спира тази реакция, предотвратявайки страха. Ето защо пациенти като СМ, на които им липсва амигдалата, имат толкова преувеличена реакция (учените все още не знаят защо обаче амигдалата се държи по този начин.)

„Това е много важен научен резултат, защото ни показва, че амигдалата не е от решаващо значение за всички видове и форми на страх, тревожност и паника“, казва Шакман.

„Изглежда е от решаващо значение за организирането на страха в отговор на външни заплахи, като например крадец, змия, паяк, чудовища, изскачащи от обитаваната от духове къща, но не изглежда да е отговорна за предизвикването на много силно чувство на паника в отговор на този по-вътрешен спусък.“

Еволюционното значение на страха

Разбира се, СМ е само един човек и затова научните открития, базирани на нейния опит, не е задължително да са верни за всички останали. Уникалното в нейния случай е, че болестта почти напълно е унищожила амигдалата ѝ, оставяйки други области непокътнати.

Хората обаче могат да реагират по различен начин на един и същ вид мозъчно увреждане. Възрастта, на която настъпва мозъчното увреждане, също може да играе роля в начина, по който човек се възстановява.

Въпреки това, забележителната история на СМ подчертава защо изобщо сме развили страха. Всички гръбначни, включително бозайници, птици, влечуги, земноводни и риби, притежават амигдала и тя очевидно е от огромно значение за оцеляването.

„Когато увредите амигдалата и върнете животното обратно в дивата природа, то обикновено умира в рамките на няколко часа или дни“, казва Файнщайн. „И това е така, защото без тази критична верига за справяне във външния свят, тези животни се поставят в опасни ситуации.“

Пациентът СМ обаче успява да живее повече от половин век без своята амигдала, въпреки че изпадала в някои много опасни ситуации.

„Един от въпросите, които нейният случай повдига, е, че тази първична емоция на страх може всъщност да не е необходима в съвременния живот“, казва Файнщайн.

„Тя може да причини повече вреда, отколкото полза, особено в западните общества, където много от основните ни нужди за оцеляване са задоволени, но въпреки това наблюдаваме нива на стрес и тревожни разстройства, които всъщност са доста извън контрол.“

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !