Точно преди век Германия преминава през период на хиперинфлация, която предизвиква масово обедняване на населението и подкопава доверието на хората в демократичните принципи.

Това е един от основните фактори, които впоследствие осигуряват изборната победа на националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер, пише електронното издание History.com. 

"Условията са се променили катастрофално тук. Изпращането на това писмо струва 15 милиона марки, а от вдругиден ще бъде 30 милиона".

Това пише жителката на Берлин Бети Шолем в писмо от 15 октомври 1923 г. до нейния син. Тя и съпругът ѝ оценяват разходите си в милиарди, тъй като месечната инфлация доближава 30 000 процента.

Шолем и нейните сънародници се опитват да разберат какво им се случва и защо. На фона на икономическия хаос, те започват да се съмняват в способността на държавата и обществото да оцелеят. 

"Изглежда неизбежно да загубим Рейн и Рур, Бавария ще се отцепи и Германия отново ще се разпадне на миниатюрни малки държавици", пише Шолем. А революцията също изглежда много вероятна и то по-малко от пет години след последната. 

Инфлацията и Ваймарската република

Демократичната форма на управление е нова за Германия, която през по-голямата част от историята си е управлявана от крале и императори.

Монархията пада през 1918 г. след Първата световна война и е заменена от конституционна система, подписана през 1919 г. във Ваймар. Това ново държавно устройство остава в историята като Ваймарска република.

Още от създаването си обаче новият режим е принуден да се бори с мрачното наследство на стария, който натоварва Германия с последиците от поражението в Първата световна война - териториални загуби, финансова разруха и бремето на репарациите.

Военната загуба предизвика революции и контрареволюции, които отразяват липсата на доверие в първата германска република. Малко след това настъпва и тежка финансова криза.

Преди Първата световна война германците нямат кой знае какъв допир с инфлацията. Световният военен конфликт обаче предизвиква недостиг на храна, гориво, дрехи и други консумативи, а цените започват да се покачват.

Фискалната политика на Германската империя допълнително влошава ситуацията. Вместо да повиши данъците, за да плати сметките си, държавата взима заеми, продава облигации и печата повече марки, чиято стойност пада наполовина в хода на войната. 

Това принуждава правителството да въведе контрол върху цените, но след поражението във войната тези ограничения се сриват заедно със самото управление. Цените скачат още повече, но новата демократична държава продължава фискалната политика на стария авторитарен режим.

За да финансира прехода към икономика в мирно време и социалните програми за бившите войници и обеднели цивилни, властите продължават да печатат пари.

През 1921 и 1922 г. те дори целенасочено раздуват инфлацията, за да демонстрират на победителите във войната, че Германия е твърде слаба, за да плаща дължимите репарации.

Докато страната изостава все повече и повече с плащанията, Франция и Белгия решават да действат. В началото на 1923 г. армиите им нахлуват в Рурската долина - богат на въглища индустриален регион на Германия. Целта им е да извличат ресурсите като форма на репарационно плащане.

Германското правителство отказва да сътрудничи и спира железопътните превози и електричеството в минния район. Добивът на въглища спира и то в разгара на зимата.

Инфлационната спирала 

Въглищата се използват за отопление, транспорт, промишлено производство и готвене, което ги прави ключов ресурс за германската икономика. Недостигът им спомага за повишаването на цените, увеличавайки търсенето на валута.

В отговор правителството предприема последните възможни мерки и започва безконтролно печатане на пари. В обращение се пускат банкноти във все по-големи деноминации, като някои германци товарят колички, пълни с хартиени марки, за да плащат за хранителни стоки.

В същото време, тъй като доверието във Ваймарската република намалява, стойността на марката спрямо щатския долар се срива катастрофално. През януари 1923 г. един долар струва 17 000 марки. Само три месеца по-късно, през април, курсът вече е 24 000.

Марката се обезценява рязко всеки месец, достигайки 353 000 малки за долар през юли, 4.6 милиона през август, 98.9 милиона през септември, 25.3 милиарда през октомври и 2.2 трилиона през ноември.

Кулминацията настъпва през декември, когато обменният курс достига 4.2 трилиона марки за долар.

Немският учен Виктор Клемперер вижда как страната му се срива по зловещ начин. "Докога ще имаме нещо за ядене? Къде следва да затегнем коланите?“, пише той в своя дневник. 

Месото скоро достига 3 милиарда марки за фунт (около 450 грама). Маслото е два пъти по-скъпо. Фунт картофи и чаша бира, основни продукти на германската диета, струват съответно 50 милиона и 150 милиона марки.

Вносът на зърнени култури почти спира. Фунт ръжен хляб струва повече от 100 милиарда марки през ноември 1923 г.

Инфлацията е толкова силна, че плащането в брой на практика става безполезно. Берлинският журналист Фридрих Кронер пише по онова време, че "чисто новата банкнота, все още влажна от печатното мастило, получена като заплата, днес намалява стойността си още по пътя към бакалницата“.

Неговият съвет към германците гласи: „купувайте, купувайте, купувайте“.

Майките са изправени пред сериозни трудности по време на хиперинфлационната криза, тъй като осигуряването на храна и дрехи за децата се превръща в бясна надпревара срещу ежечасната девалвация. 

В крайна сметка, разгневените тълпи прибягват до грабежи и бунтове. В един от случаите полицията арестува 571 души за плячкосване на магазини в Берлин в периода между 3 и 7 ноември 1923 г. 

Политическите последствия от хиперинфлацията 

Най-тежките ефекти на хиперинфлацията от 1923 г. обаче се оказват и най-трудни за измерване - как тя настройва германците едни срещу други, пораждайки недоверие и враждебност. На този фон, нацизмът започва да изглежда като добра идея за много хора. 

Икономиката на кражбите заменя пазарната икономика. В пристанищните градове, като Хамбург, групи от хора посрещат корабите още на доковете и просто взимат стоките им - брашно, захар, кафе и бекон са сред най-ценените ресурси. Озверелите тълпи нападат всеки, който им се изпречи на пътя.

Присъдите за кражби се увеличават, но полицията не може да бъде навсякъде едновременно. През септември 1923 г. ситуацията принуждава правителството на Германия да обяви извънредни мерки, които са на ръба на военното положение.

Хаосът се разпространява и в провинцията, където банди от тежко въоръжени мъже нахлуват във фермите и нивите, заграбвайки селскостопанската продукция. Стига се и до престрелки.

Тези сблъсъци водят до нарастващ конфликт между производители и потребители, тъй като цените се покачват и недостигът се задълбочава. Производителите просто не могат да си позволят да приемат сумите, които потребителите са в състояние да платят.

Фермерите се чувстват отчуждени от установените политически партии и се присъединяват към радикалните аграрни движения, които дестабилизират републиката до края на краткия ѝ живот.

В градовете гладът надвисва през есента на 1923 г., смъртните случаи от туберкулоза се увеличават като косвен резултат от недохранването. 

Самите градове започват да изглеждат и звучат различно. Магазините ограничават работното си време и покриват витрините си с железни щори и решетки, за да се предпазят от обири.

Отчаяни хора излизат по улиците и предлагат размяна на стоките, които притежават, а улиците се изпълват от безработни певци и цигулари, изнасящи концерти по тротоарите.

За мнозина стресът от несигурното бъдеще става непоносим. В дневника си Клемперер се оплаква от „паричните въпроси, лудостта на числата и несигурното бъдеще“, които ежедневно късат нервите на германците. 

Кризата и краят на демокрацията 

Кризата завлича голяма част от германската средната класа в групата на бедните работници, преразпределяйки богатството и преобръщайки социалната йерархия. Хората с фиксирани доходи, като пенсии и заплати, се справят най-зле и са принудени да продават вещите си за храна.

Когато имуществото им свършва, те остават гладни в празните си апартаменти. Много от тях губят и работата си, тъй като компаниите също остават без пари. Почти всеки, който има късмета да работи, вижда как реалните възнаграждения намаляват. 

На върха на социалната структура обаче нещата изглеждат различно. Търговските и индустриалните гиганти, които могат да се възползват от суровини и евтини кредити, развиват бизнеса си за сметка на всички останали.

В ежедневните вестници обикновените германци четат истории за печалбари и контрабандисти, трупащи богатства сред развалините на държавата. Недоволството кипи и избухва във все по-чести бунтове, някои от които са насочени към евреите.  

Хиперинфлацията оставя траен отпечатък върху културата на Ваймарската република. Някои от съвременните истории преувеличават моралния упадък на Германия през 1923 г., но отразяват вярно почти универсален цинизъм, роден от лишенията и отчаянието.

Последните етапи на хиперинфлацията носята най-много нещастия, тъй като правителството решава да намали разходите, съкращавайки голяма част от работните места.

Заплатите на хората, които остават на работа, са намалени, а социалните програми за някои от най-бедните граждани на Германия са прекратени изцяло. Междувременно, канцлерът и неговите министри търсят помощ от бившите врагове на Германия на Запад, особено от Съединените щати.

В крайна сметка, американските производители и търговци все още зависят от германските пазари и се надяват да избегнат унищожаването на германската икономика, която е втората по големина в света.

През есента на 1923 г. дипломатически пробив вдъхновява американците и германците да преоценят сумите, които Германия дължи като репарации. Германското правителство убеждава французите и белгийците да прекратят окупацията на Рур в замяна на обещанието, че Германия ще възобнови плащанията на репарациите си по един или друг начин.

С поредица от реформи за укрепване на държавните финанси, Германия "погребва" старата марка на 15 ноември 1923 г. и я заменя с временна валута Rentenmark, която скоро е заменена с постоянната Райхсмарка (Reichsmark), обвързана със златния стандарт.

Германците получават възможност да обменят старите си марки за нови при първа възможност.

Но политическата щета вече е нанесена. Повечето германци са похарчили всичките си спестявания и търсят виновниците за това. Ваймарската република се оказва в ролята на идеалната изкупителна жертва и никога не се отърсва от отговорността за хиперинфлационната криза.

Антирепубликанските и антидемократичните демагози се възползват от този гняв, организирайки демонстрации и бунтове, които впоследствие водят до поемането на властта от нацистите през 1933 г.

Един от тези протести се случва в една бирария в Мюнхен на 8 и 9 ноември 1923 г., в разгара на хиперинфлацията. Той остава в историята като Бирения пуч. Офицери от армията, ултранационалисти и харизматичен оратор на име Адолф Хитлер се опитват да извършат държавен преврат.

Опитът им се проваля, а Хитлер отива в затвора, където завършва първия том на своя бомбастичен манифест, озаглавен "Моята борба". Съдебният процес му осигурява безценна публичност, докато опитът, който натрупва от преврата и последвалия престой в затвора, му помага да усъвършенства своите стратегии и цели.

При настъпването на следващата криза по време на Голямата депресия Хитлер и неговите поддръжници се възползват от обществената враждебност към Ваймарската република, за да спечелят мнозинство в националния парламент и да заменят републиката с Третия райх.