През 1820 г. по улиците на Лондон се появява сатиричен памфлет, наречен „Банкнотата на Сатаната“. Той е придружен от илюстрация на петима мъже, очакващи екзекуция, а до тях дяволът е седнал на бесилото.

Брошурата съдържа хаплив коментар по повод вълната от съдебни процеси за фалшификации, избухнали във Великобритания в годините след края на Наполеоновите войни. Анонимният автор хвърля вината изцяло върху Bank of England и най-големия ѝ длъжник - британското правителството.

Ето какво гласи броушрата: 

Близо до лондонската борса има сграда
(Не желая да я назова)
Където се продават парцали и за всеки паунд
Джон Бул* дава по двайсет шилинга.

(Near London’s ’Change there is a house,
(To name it I’m unwilling)
Where rags are sold, and for each Pound
John Bull gives twenty shillings)

Анонимността на автора и неговото нежелание да назове изрично името на Bank of England произтичат без съмнение от страха да не бъде преследван за клевета или бунт.

След като правителството на Уилям Пит ефективно прекратява златния стандарт през 1797 г., британците са изправени пред необходимостта да приемат разплащанията с хартиени банкноти, вместо златото и среброто. И за първи път, но в никакъв случай не за последен, нацията си задава въпроса: какво точно са парите?

Едно от големите предизвикателства за британската централна банка в началото на 19-и век е да бъде "с една крачка" пред фалшификаторите, но институцията не се справя особено успешно с тази задача. Броят на фалшивите банкноти и монети в обращение достига рекордни стойности на фона на ожесточените дебати за предназначението и смисъла на парите. 

Решимостта на банката да накаже фалшификаторите засилва общественото недоволство, тъй като безпрецедентен брой хора са осъдени на смърт за фалшификация. Престъплението се смята за форма на държавна измяна и наказанията са тежки.

По-голямата част от осъдените са бедни, като много от тях са жени. Тяхното прегрешение в много от случаите не е свързано с производство на фалшиви банкноти, а с употребата им - притежание или пускане в обращение на фалшиви банкноти. 

„Умът се отвращава от позорните мерки, предприети за поддържане на циментираната с кръв тъкан от хартиена валута“, пише радикалният журналист T.J. Уулър в разгара на спора през октомври 1818 г.

Водещият критик на паричната политика на правителството по това време е Уилям Кобет (1763-1835) - консерватор, превърнал се в радикален журналист. За Кобет и хилядите обеднели работещи хора, които го подкрепят, книжните банкноти изобщо не са пари.

Според критиците на правителството, само златото може да изпълнява тази функция. Според тях, за разлика от хартията, благородният метал има вътрешна стойност. Това е и един от стълбовете на „златния стандарт“, който в миналото носел стабилност на валутата. Основният принцип на златния стандарт е, че броят на банкнотите в обращение трябва да бъде обезпечен с фиксирано количество злато, държано от Bank of England. 

„Мръсните парцали“, както Кобет нарича банкнотите, са просто хартиени обещания. Както подчертава радикалът Томас Пейн през 1790 г., системата от чисти книжни пари зависи изцяло от доверието, а то може да изчезне само за миг. Не напразно Пейн описва хартиените пари като „заспало подозрение“.

Опирайки се на валутната теория, Пейн и Кобет твърдят, че банкнотите трябва да са обезпечени с някакъв благороден метал. Това не изключва използването на хартиени банкноти, стига те да могат да бъдат обменяни срещу "реални", по думите им, пари.

Именно тази гаранция, че хартиените банкноти могат да бъдат занесени в банка и обменени за еквивалентната им стойност във вид на монета, дава стабилност и на финансовата система. Но след 1797 г. и отпадането на златния стандарт това "обещание", всъщност, се оказва лъжа.  

По време на Наполеоновите войни правителството на Пит прекратява конвертируемостта на валутата, за да спре срива на паунда, проден от страховете от френска инвазия. Това спиране на плащанията в брой продължава до 1821 г.  Правителството става обект на обвинения, че трупа злато в хазната, а издава на хората "парцали" от безполезна хартия.

Точно поради тази причина критиците, водени от Пейн, а по-късно и от Кобет, виждат в тези „предпазни мерки“ зловещите планове на банкерите и политиците. Свободна от задължението да изкупува в злато дългове, договорени на хартия, Банката на Англия може на теория да печата банкноти в неограничени количества.

Това позволява на правителството да натрупа огромни дългове, за да финансира войната срещу французите. Въпреки че печатането на повече пари може да звучи като нещо хубаво, ефектът от него е инфлация, увеличаване на разходите за живот и то в период на недостиг, лоша реколта и нарастваща безработица.

Като популярен журналист, Кобет е един от първите британци, които свързват бедността на хората с манипулирането на паричното предлагане. Седмица след седмица в своя Политически регистър Кобет атакува системата на книжните пари и публичните финанси. Статиите са събрани и публикувани в книгата "Хартия срещу злато" през 1815 г. До юли 1817 г. той твърди, че е продал 150 000 копия.

Според Кобет, хората са бедни, защото трябва да плащат огромни косвени данъци върху ежедневните стоки, за да изплатят прекомерната лихва по дълга. Още по-лошото е, че многобройните войни, водени от британците през 18-и век, са създали класа от безделни кредитори, които се обогатяват единствено чрез налагане на огромни лихви, които правителството е било принудено да приеме, за да финансира скъпоструващите си войни.

Но истинският скандал, според Кобет, е свързан с това, че въпросните дългове, договорени в хартиени пари и по този начин силно завишени като стойност, ще трябва да бъдат уредени в някакъв момент в златни и сребърни монети. С други думи, теоретичният дълг би трябвало да бъде изплатен в реални пари, като по този начин неговият размер би се увеличил допълнително и тази тежест, в крайна сметка, ще бъде поета от данъкоплатеца.

През 19-и век на практика всички експерти се съгласяват, че конвертируемостта на британския паунд трябва да бъде възстановена, за да се върне финансовата стабилностт. Такова е и мнението на правителството на лорд Ливърпул през 1810 г., като бъдещият министър-председател на торите сър Робърт Пийл поема отговорността за възобновяване на плащанията в брой. 

Въпросът е как да бъде постигната тази цел без риск от финансов крах?

Количеството пари в обращение ще трябва да бъде намалено, за да се приведе в съответствие с количеството злато, държано в резерв от Bank of England. Според Кобет, голямата несправедливост е свързана с факта, че необходимото „затягане на коланите“ ще падне непропорционално върху бедните.

Тези с фиксирани доходи, дивиденти и лихвени плащания, т.е. кредиторите, които са отпускали пари на правителството, няма да видят спад в стойността на своите инвестиции. Но обикновените хора ще понесат спад на заплатите си и повишаване на цените.

За Кобет има само едно решение - частичното отхвърляне на дълга чрез намаляване на стойността му, за да се приведе в съответствие с предстоящата "дефлация" на икономиката. Това искане се поставя от повечето радикални политици в страната.

Кобет се подиграва на правителството на лорд Ливърпул, като твърди, че то просто няма да може да възстанови конвертируемостта, без да намали дълга. Кобет е толкова уверен в своята теза, че обещава, че ако правителството успее да постигне целите си без да намали дълга, той ще се съгласи да бъде „изпечен жив“ на скара. Точно по тази причина металната решетка на скарата се превръща в символ на Кобет, както и на многобройните му последователи.

Все пак, правителството се справя със задачата, макар и "чрез измама", според Кобет. Държавата упълномощава Bank of England да печата големи количества хартиени банкноти с малка стойност. Това трябва да предотврати финансовия колапс, тъй като парите стават все по-оскъдни с нарастването на стойността им.

В крайна сметка, Кобет допуска грешка, тъй като плащанията в брой са възобновени през май 1821 г. Но е прав за това, че в резерва на централната банка няма достатъчно злато, с което да бъдат изкупени всички издадени книжни банкноти (точно както е и днес). Кобет отказва да повярва, че доверието е достатъчно, за да поддържа финансите на една нация устойчиви. 

Допълнителни трудности произтичат и от това, че "затягането на коланите" се случва в период, когато има сериозен недостиг на британски монети. Обезценката, фалшифицирането и полулегалното използване на чуждестранни монети са били широко разпространени практики през 1810 г. Това е и една от причините за драматичното нарастване на фалшификациите, като те далеч не се ограничават само до Лондон.

Бирмингам също се оформя като център на фалшификаторите, но в столицата проблемът е най-ясно изразен. Това се дължи на огромното количество пари, циркулиращи там, и готовия "набор" от материали и умения. 

Оказва се много по-лесно и по-изгодно да се фалшифицират банкноти в Лондон, отколкото в провинцията. Банката на Англия изглежда безсилна, въпреки че с всяка изминала година се издават все повече присъди за фалшификации.

До 1817 г. повече от една на всеки двадесет банкноти от 2 или 1 паунда са фалшифицирани. И това са само тези, за които банката знае. През 1817 г. общият брой на фалшивите банкноти от 2 и 1 британски лири, върнати на Bank of England, е 28 648. За сравнение, два века по-късно, през 2016 г., само 2000 фалшиви банкноти от 5 паунда са извадени от обращение.  

В църквите през 18-и век дори се четат проповеди за греховността на фалшификацията, пълни с ужасяващи подробности за психологическия терор, наложен на онези, които са били признати за виновни и са получили смъртни присъди. Но нищо, дори заплахата със смърт, не е достатъчно, за да възпре фалшификаторите.

Ситуацията става толкова тежка до края на 1817 г., че централната банка на Англия възражда специалната комисия, натоварена със задачата да проучи възможностите за подобряване на банкнотите и да предотврати фалшифицирането им. Предложенията включват използването на невидимо мастило, богато украсен дизайн, нарисуван от художници, уникални видове хартия и водни знаци, както и най-модерните печатни технологии, която да надминат уменията на фалшификаторите.  

В крайна сметка, банката възприема комбинация от подобни мерки, много от които се използват до ден днешен. Но, както признават и самите членове на комисията, най-доброто, на което държавата може да се надява, е да остане "една крачка" пред фалшификаторите.

"Ясно е, че фалшификаторите на монети и банкноти в кралството, които често са едни и същи хора, притежават голяма изобретателност и многостранни таланти и не е трудно да се предполага, че техните усилия ще бъдат в крак с всички превантивни мерки, които могат да бъдат приети", се посочва в заключението на комисията. 

Междувременно, Bank of England изгражда впечатляваща мрежа от детективи и информатори, които полагат основите на една от най-организираните частни прокурорски агенции в съвременната британска история. Директорите на банката щедро раздават огромни суми за преследване на фалшификатори и в това усилие не са пестени разходи.

Осигурени са награди за информация, водеща до присъди. В архивите на Банката на Англия се съхраняват самопризнания, споразумения и всякаква друга информация относно фалшификациите. Един от най-пълните разкази е представен през 1820 г. от Едуард Юър, затворник в затвора в Рединг. По думите му, пазарите и панаирите са били в оперативния център на фалшифицирането:

"Едва ли има продавач на сергия, рибар или търговец на коне, който да посещава всички панаири и да не се занимава с фалшифициране на банкноти и монети. Те не могат да живеят без тази дейност. Продават стоките си на по-ниска цена, отколкото ги купуват и държат сергиите само за параван", разказвва Юър. 

Надграждайки теорията, която развива в книгата си „Хартия срещу злато“, Кобет посочва случаите на фалшифициране като допълнително доказателство за беззаконието на системата на хартиените пари. Кобет смята, че всъщност, няма разлика между "истинските" и фалшивите банкноти, тъй като и двете са измислица. Едното е законна фалшификация, а другото - незаконна, смята той.  

Любопитен факт е, че дори британското правителство успява да навлезе в бизнеса с фалшификациите още през 1790 г. Тогава то започва да подправя валутата на френските революционери - асигнат (банкноти от периода на Великата френска революция), подправена в Лондон и разпространявана във Франция, за да се опита да подкопае новия републикански режим.

* Джон Бул е персонификация на британското правителство, използвана през 19-и и началото на 20-и век. Нещо като американския Чичо Сам. 

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !