Преди около триста години в Източен Лондон избухва истинска културна революция. Тясната уличка Paternoster Row, която днес е пълна с модерни кафенета и магазини за суши, не изглежда като място, на което са се разхождали пирати.

Преди три века обаче тя е била сърцето на издателската индустрия на английската столица, но също и място за раздаване на правосъдие срещу най-страховитите морски разбойници.

Paternoster Row се намира на няколко пресечки от съдилищата в Олд Бейли и затвора Нюгейт, където старите "морски кучета" са били ескортирани във вериги, съдени и осъждани на смърт.  

Неслучайно книгата „Обща история на пиратите“ – изчерпателна биография, която оформя възприятията за пиратите както тогава, така и сега, е продадена за първи път тук през май 1724 г.

Авторът на книгата - капитан Чарлз Джонсън, създава истински бестселър. Разширена версия се появява по-късно същата година, последвана от трето издание през 1725 г. и четвърто през 1726 г. Малко след това тя излиза в преводи на холандски, немски и френски.

Три века по-късно блокбъстърът все още се печата и чете. Глава по глава книгата запознава читателите с имена на пирати, които вече са нарицателни - от Хенри Ейвъри през Черната брада до Ан Бони. Това са фигури, вдъхновили телевизионни хитове, като „Черни платна“ и „Едно парче“ и франчайза за 4.5 милиарда долара „Карибски пирати“.

Но голяма част от това, което си мислим, че знаем за златния век на пиратството, не е това, което изглежда, пише Smithsonian. Всъщност, капитан Джонсън никога не е съществувал, а най-вероятно е псевдоним на автор, алтернативно идентифициран като Даниел Дефо или Натаниел Мист.

А повечето от клишетата на епохата, като разходките по дъската зад борда, заровеното съкровище и пияните пирати, като капитан Джак Спароу, са измислица, създадена от Робърт Луис Стивънсън за неговия роман от 1883 г. "Островът на съкровищата". Ребека Саймън разказва в книгата си „Кодексът на пиратите: закони и живот на борда на кораба“:

"Това е първият истински роман, написан за пирати, който "циментира" специфичния им образ в масовото въображение. На практика всичко за пиратите в поп културата идва от "Островът на съкровищата". 

Какви са били истинските карибски пирати?

Дали те са били революционери, основали пиратски републики, в които всички са свободни и равни? Или са били терористи и изнасилвачи, врагове на цялото човечество, готови да напълнят джобовете си, независимо от престъпленията, които трябва да извършат? 

Смята се, че около 4000 "морски кучета" са тормозели водните пътища по света по време на златната ера на пиратството. През 1690 г. първите пирати плават между Западна Индия и бреговете на Червено море, около съвременен Йемен и Саудитска Арабия.

Няколко десетилетия по-късно, през 10-те и 20-те години на 18-и век, те насочват вниманието си към испанските и европейските корабни маршрути в Карибско море и търговците на роби край Западна Африка.

В пика на хаоса около 1720 г., до 32 пиратски кораба с общ екипаж от 2400 мултиетнически моряци извършват набези в Карибите. Пиратите варират на възраст от около 14 до 50 години, въпреки че повечето са между 20- и 30-годишни. 

Около половината от тях са англичани. Една четвърт от тези английски пирати идват от пристанищните градове Бристъл, Ливърпул и Плимут, докато една трета са от района на Лондон. Една четвърт от всички пирати са американци от Западна Индия и Северна Америка, като много от тях идват от Бостън, Роуд Айлънд, Ню Йорк и Чарлстън.

Маркъс Редикър пише в своята книга „Злодеите на всички нации: Атлантическите пирати през Златния век“:

"Пиратите са хора на морето, а не онеправдани аристократи, отмъщаващи за изгубената си чест, както Холивуд иска да вярваме. Неколцина са били поробени крайбрежни работници, а някои са били и рибари. По-голямата част от тях са били моряци в Кралския флот и особено в търговското корабоплаване, където са се сблъскали със смъртоносен труд, лоша храна и белезите от камшика на капитана, наричан "котката с девет опашки".

Един на всеки петима пирати започва "кариерата си" след бунтове и престъпления в морето, заради които е бил изгонен от екипажа на кораба си. Но мнозинството от тях се включват доброволно, след като пиратите завземат търговските им кораби.

Някои висококвалифицирани дърводелци и лекари били привлечани принудително, но повечето капитани, като Самуел „Черния Сам“ Белами, обикновено не принуждавали никого да тръгва с тях и казвали, че "няма да вземат никого против волята му". 

Пиратските екипажи били съставени от мъже от всички слоеве на обществото. Уолтър Кенеди, родом от Уапинг в Лондон, бил беден джебчия, докато Стийд Бонет бил собственик на стабилно състояние, натрупано чрез неговата плантация за захарна тръстика в Барбадос.

Уелсецът Бартоломю Робъртс разбива лошата репутация на мрачния намръщения пират, като се облича в алени бричове и пъха червено перо в шапката си. Освен това той обичал да пие чай, а не ром.

Това, което обединявало всички тези хора, е мечтата да натрупат бързи богатства. Пиратите можели да приберат между 100 до 1000 пъти повече от заплатата на един англо-американски моряк. И няколко от по-упоритите наистина ударили "джакпота". 

Например през юли 1693 г. Томас Тю от Роуд Айлънд заграбва 100 000 паунда злато и сребро, скъпоценни камъни, перли, слонски бивни, подправки, коприна и барут от кораб, пътуващ за територията на днешна Саудитска Арабия.

След това, през септември 1695 г., Ейвъри обезоръжава кораба със съкровища на моголския император Аурангзеб и прибира 600 000 лири в злато, сребро и скъпоценности (около 130 милиона долра в днешни пари). Това е най-големия единичен обир в историята на пиратите. 

Въпреки че днес най-известни са карибските пирати, най-богатите кораби по това време, всъщност, плавали между пристанищата на Червено море - Джеда в съвременна Саудитска Арабия, Мока в Йемен и Сурат в Индия.

Но пиратите не винаги изразходвали неочакваните си печалби разумно. В края на 17-и век холандският хирург Александър Ексквемелин пише, че пиратите "използват парите си според техния обичай, пропилявайки ги за няколко дни в таверните, като се отдават на всякакъв вид разврат с проститутки и вино“.

По време на Войната за испанското наследство, която обхваща периода от 1701 г. до 1714 г., каперите, наети от европейските правителства да завземат вражески кораби, имали право да запазят около 80% от плячката си. Веднага след подписването на мира този доходоносен източник на доходи изчезнал.

Британският кралски флот демобилизирал военните си кораби, намалявайки броя на моряците от 49 860 през 1712 г. на 13 475 само две години по-късно. Работните места изчезнали, а хиляди семейства останали гладни. Редикър пише:

"По времето, когато златната епоха на пиратството е доведена до кървав край през 20-те години на 18-и век, а кралските губернатори обесват стотици пирати, „джентълмените на късмета“ вече са заловили и ограбили повече от 2400 плавателни съда, като 400 са на сметката единствено на Робъртс и неговия екипаж. По време на пиковите си години, от 1716 до 1726 г., пиратите нанесли повече щети на британската атлантическа търговия, отколкото Франция и Испания във войната за испанското наследство". 

Свобода, равенство, братство

Пиратският кораб бил свят, обърнат с главата надолу. Екипажите не смятали нито една държава за свой дом, а вместо това идвали „от моретата“. Като плаващи Вавилонски кули, екипажите от бедни мъже от смесени религии и нации приветствали всички в братството, с изключение на жените, за които смятали, че носят лош късмет.

На палубата нямало социална йерархия, всеки имал право да гласува за решенията и да вземе справедливо парче от плячката.

Далеч от холивудския образ на анархисти, пиратските екипажи, всъщност, подписвали строги договори, контролиращи живота в морето. Едуард Лоу - най-злият пират от златния век, забранявал пиянството по време на атака.

Робъртс пък не разрешавал паленето на свещи след 20 часа вечерта. Договорите на Джордж Лоутър включвали обезщетение за загуба на крайник при нападение.

Пиратските лордове със сигурност имали своите странности. След като съпругата на Лоу умира, той спира да наема женени мъже във флота си в рядък акт на сантименталност. Бонет пък потърсил утеха в морето поради "някои неудобства, които изпитвал в брака“ и които "довели до разстройство на ума“, отбелязва авторът на „Обща история на пиратите“.

Бонет, който нямал опит в плаването, не просто избягал от жена си. "Има предположение, че той е имал силно предпочитание да се обгражда с други мъже“, казва историкът Катрин Хоу, редактор на The Penguin Book of Pirates и потомък на търговец от Масачузетс, който бил обесен на корабна стоянка от пирати, които искали от него да се откаже от ценностите си.

Мъжките приятелства на пиратските кораби можели да бъдат изключително близки до такава степен, че наподобявали вид граждански съюз, извършван пред свидетели и капитана. Двама моряци можели да се обвържат, за да позволят собствеността им, в случай на тяхната смърт, да бъде върната обратно на семействата им или завещана на другия.

Някои учени спекулират, че съжителството било подобно на легализирани гей бракове на пиратските кораби, но писмените документи са двусмислени. Според Хоу:

„Сексуалните връзки били забранени на повечето кораби, включително и на пиратските. Някои граждански съюзи биха произлезли от много дълбоки приятелства, но е много възможно мъже, които са били близки за дълги периоди от време, да са участвали в сексуална активност".

Дори властта на капитана не била свещена. Ако покажел само един признак на слабост или нечестност, той рискувал да бъде захвърлен на пустинен остров или направо убит. Властта се ръководела от правилото на мнозинството и екипажът позволявал на лидера да бъде капитан само при условие, че те могат да бъдат над него. 

Черепът и кръстосаните кости

Въпреки че насилието понякога било неизбежно, основната цел на пиратите била да убедят жертвите да се откажат от товара си без бой. Ребека Саймън разказва:

"Пиратите, всъщност, не били толкова смъртоносни, колкото си мислим. Ако ще участвате в огромна битка, това означава, че ще загубите и огромен брой от собствения си екипаж, а пиратите не искали да правят това. Тяхната цел била влязат и да излязат възможно най-бързо".

Въпреки че повечето пирати избягвали насилието, когато беше възможно, някои го харесвали. Смята се, че Черната брада запалвал фитили в брадата си, когато се приближавал до враговете си, изглеждайки като демон, излязъл направо от ада.

Но никой не можел да се мери с жестокостта на Лоу. Когато пиратът разбрал, че капитанът на конфискуван португалски кораб е пуснал торба с 11 000 златни монети в морето, вместо да я предаде, той наредил устните на мъжа да бъдат отрязани и изпечени, след което ги сервирал на един от неговите подчинени. След това Лоу и хората му убили капитана и целия екипаж от 31 души.

Терорът бил често срещана тактика за убеждаване на жертвите да разкрият скрити съкровища и често включвал драматична театралност. Екипажите, водени от Белами и Полсгрейв Уилямс, превзели кораба "Сейнт Мари", като го атакували напълно голи.  

Част от реквизита на тези сцени било пиратското знаме, което можело да бъде украсено с череп и кръстосани кости (както в класическия дизайн на Веселия Роджър), кървящи сърца, пясъчни часовници, копия, саби и скелети. Черното знаме било знак за ужасените екипажи, че пиратите са готови да проявят милост, ако се предадат. Кървавочервеният флаг сигнализирал, че милост няма да има.

Неизбежният край

Легендарните пирати, които доживяват да се насладят на нечестно придобитите си печалби, били нищожно малцинство. Ейвъри изчезва, преди да си купи кралско помилване и да се присъедини към писателя Дефо като шпионин, за да защити короната на Англия от заплахата на католическа Франция.

Кристофър Кондент, по-известен като Били Едноръкия, урежда кралско помилване и се оттегля в старото пиратско свърталище Сен Мало в Северна Франция.

Що се отнася до останалите големи имена, като Уилям Кид, Чарлз Вейн, Бонет, Ракъм и Оливие Левасьор, повечето от тях са екзекутирани чрез обесване. Вейн умира в Червено море през септември 1695 г., когато е изкормен от гюле. Черната брада е обезглавен в сблъсък с Кралския флот край Северна Каролина през 1718 г. Белами и всички, освен двама от екипажа му, се удавят край Кейп Код през 1717 г., докато Робъртс е застрелян от фрегата на Кралския флот край Сиера Леоне през 1722 г.

Около 25-30 процента от пиратските екипажи били чернокожи, предполага изследване, проведено от историка Кенет Дж. Кинкор. Въпреки че много от африканските пирати се биели и умирали заедно с белите си братя, съдбите им били много различни. Колониалните служители рядко давали на чернокожите пирати правото на съдебен процес, а много от тях били продадени в робство.

В крайна сметка, пиратството не е начин на живот, а по-скоро кратък акт на неподчинение. Повечето "морски кучета" мечтаели за една голяма плячка, която да им позволи да се реабилитират във висшите кръгове на обществото. Реалността обаче рядко се нареждала толкова добре. Почти всички пирати се провалят и срещат нещастен край.  

Защо обаче те са се запечатали толкова здраво и дълго в популярното въображение? Според Катрин Хоу, те са обичани заради това, което представляват - романтиката, блясъка, идеята за свобода и бунтът срещу властта.  

В края на краищата, много пирати били престъпници, терористи и изнасилвачи. "Зад мотивите им не стои алтруизъм. Те действали против закона, нападали хора и ги отвличали", пише още историкът. 

Това, което не може да се отрече, е, че карибските пирати живели и умирали по свой начин. Повечето мъже, плаващи под черния флаг, правили това само за година или две, преди да ги настигне законът или някоя морска буря.  

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !