През ранната пролет на 1863 г. в Ричмънд, Вирджиния, по това време столица на Конфедерацията на южните щати, хиляди жени от работническата класа са поставени под огромно изпитание, тъй като съпрузите им участват в Гражданската война или са загинали в битките.

В допълнение към това, прекомерните разходи за войната и слабата валута на Конфедерацията предизвикват хиперинфлация, която повишава цените на храните и много семейства започват да гладуват.

Разделението обхваща цялата американска нация, животът и бъдещето на чернокожите роби са заплашени, но разочарованието тлее и сред совобдните жители на южните щати.

Кипящото класово недоволство се натрупва сред жените. Богатите семейства, които притежават роби, не са толкова силно засегнати от наборната служба и икономическите сътресения. 

В началото на април 1863 г. напрежението достига "точката на кипене" и води до организирането на най-голямото въстание по време на Гражданската война. Т. нар. "хлебен бунт" в Ричмънд е един от няколкото, водени от жени.

„Жените са имали много причини да бъдат ядосани. Те не само губят съпрузите си, но имат усещането, че това става заради кауза, която изглежда не предлага никаква награда за тях“, коментира историкът Едуард Айърс, който е основател на борда на Музея на американската гражданска война в Ричмънд.

Жените правят опити да поискат помощ от правителството, но те остават без резултат. Управляващите дори влошават нещата с приемането на закон, който дава право на силите на Конфедерацията да изземват храна и други продукти, ако са необходими на фронта.

И така, на 2 април, който се пада Велики четвъртък през 1863 г., стотици жени и няколко мъже излизат по улиците на Ричмънд и извършват серия от нападения срещу магазини и складове. 

Кой организира "хлебния бунт" в Ричмънд?

Историците смятат, че зад планирането на протеста стоят две дами - Мери Джаксън и Минерва Мередит. Джаксън е 34-годишна майка на четири деца и се занимава с търговия на открития пазар в Ричмънд, където продава хранителни стоки.

За Мередит се знае по-малко, но се предполага, че била много висока жена с "внушително" присъствие.

Джаксън и Мередит първоначално се срещнат с малка група жени на 1 април в една от местните църкви. Те настояват за разговор с губернатора на Вирджиния Джон Лечър и мълвата за недоволството им постепенно се разнася из града.

На 2 април Джаксън и Мередит, заедно с група от 200-300 жени, се събират около статуята на Джордж Вашингтон, издигната през 1857 г.

Лидерите на бунта настояват да говорят с Лечър, като след това разказите на очевидците са противоречиви. Някои казват, че губернаторът е отказал да се срещне с тях, докато други твърдят, че все пак е провел разговор с жените. 

Така или иначе, те остават недоволни от пренебрежителното отношение на губернатора и нежеланието му да им окаже каквато и да било подкрепа.

Протестиращите, много от които въоръжени с ножове и пистолети, нахлуват по улиците на Ричмънд, скандирайки: „Ние празнуваме правото си на живот! Умираме от глад! Хляб или кръв!”

Някои от зяпачите се присъединяват към шествието, включително и мъже. Така групата на бунтовниците достига между 400 и 500 души, които започват да ограбват складове за съхранение на месо, брашно и други хранителни продукти, както и магазините в града.

Инцидентът става известен като "хлебния бунт", защото кражбите са най-вече на брашно, но историците уточняват, че думата "хляб" се е използва като по-обща дефиниция за "храна".   

За щастие, по време на бунтовете няма жертви, но се съобщава за няколко ранени. Хаосът продължава около два часа, по време на които както губернаторът Лечър, така и президентът на Конфедерацията Джеферсън Дейвис излизат по улиците, за да се опитат да убедят бунтовниците да спрат грабежите. 

Кметът на Ричмънд Джоузеф Мейо прочита на протестиращите Закона за безредиците – британски указ, който американското правителство приема в Закона за милицията от 1792 г., даващ право на органите на реда да потушат бунта.

В крайна сметка, той приключва точно по този начин - с намесата на властите. 

Последиците от "хлебния бунт" 

Много от участниците в "хлебния бунт" по-късно са изправени пред съда и обвинени в престъпления, но наказаните са по-малко от 100. Любопитното е, че наказания се налагат най-вече на по-възрастните и по-бедни жени, докато по-младите и по-заможните се разминават без последствия. 

Разказите и подробностите за случая от 3 април са оскъдни, но ричмъндските размирици принуждават властите да обърнат внимание на проблемите на жените, а ефектите от това са трайни.  

"Преди това събитие жените в южните щати като цяло са игнорирани, що се отнася до техните нужди и желания. Това е отчаян акт, който изисква голяма смелост и издръжливост", отбелязва историкът Дъглас Тайс. 

Постъпката на жените от Ричмънд се приема като нещо изключително провокативно в южняшкото общество. Проявата им противоречи на цялата концепция за "южняшката жена", конструирана по онова време. 

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !