През зимата на 1956 г. кореспондентът на „Таймс“ Дейвид Холдън пристига на остров Бахрейн, тогава все още британски протекторат.

След кратка кариера като преподавател по география, Холдън очаквал с нетърпение назначението си в арабския свят, но не очаквал да присъства на градинско събиране в чест на назначаването на кралица Виктория за императрица на Индия.

На всяко място, което посещавал в Персийския залив, като Дубай, Абу Даби и Оман, той откривал очаквани следи от Британска Индия. "Британският Радж поддържа тук леко призрачно господство“, пише Холдън.

Султанът на Оман, който получава образованието си в Раджастан, говорел по-свободно урду, отколкото арабски език, а войници в близкия щат Куайти, сега Източен Йемен, марширували наоколо във вече несъществуващите униформи на хайдерабадската армия.

По думите на самия губернатор на Аден:

„Човек имаше изключително силното впечатление, че всички часовници тук са спрели преди седемдесет години, че Раджът е в разцвета си, Виктория е на трона, Гилбърт и Съливан са свежо и революционно явление, а Киплинг е опасен развенчател, толкова силна беше връзката от Делхи през Хайдерабад до южноарабския бряг.“

Въпреки че днес това до голяма степен е забравено, в началото на 20-и век близо една трета от Арабския полуостров е била управлявана като част от Британската индийска империя.

От Аден до Кувейт, полумесецът от арабски протекторати се управлявал от Делхи, наблюдавал се от Индийската политическа служба, охранявал се от индийски войски и се отчитал пред вицекраля на Индия.

Съгласно закон от 1889 г., тези протекторати законно са били считани за част от Индия.

Стандартният списък на полунезависимите княжества на Индия, като Джайпур, започвал по азбучен ред с Абу Даби, а вицекралят лорд Джордж Кързън дори предлага Оман да бъде третирана „толкова като коренна държава на Индийската империя, колкото Лус Бейла или Келат (днешен Белуджистан)“.

Индийски паспорти са се издавали на запад чак до Аден в днешен Йемен, който е функционирал като най-западното пристанище на Индия и е бил администриран като част от провинция Бомбай. Когато Махатма Ганди посещава града през 1931 г., той открива, че много млади араби се идентифицират като индийски националисти.

Дори по онова време обаче малко членове на британската или индийската общественост са били наясно с това арабско продължение на Британския Радж.

Карти, показващи пълния обхват на Индийската империя, са се публикували само при условия на строга секретност, а арабските територии са пропускани в публични документи, за да се избегне провокирането на османците или по-късно на саудитците.

Всъщност, както казва лектор от Кралското азиатско дружество:

„Както ревнив шейх забулва любимата си съпруга, така и британските власти обгръщат условията в арабските държави в такава гъста мистерия, че злонамерени пропагандатори почти биха могли да бъдат извинени за мисълта, че там се случва нещо ужасно.“

До 20-те години на миналия век обаче политиката се променя. Индийските националисти започват да си представят Индия не като имперска конструкция, а като културно пространство, вкоренено в географията на Махабхарата.

Лондон вижда възможност да преначертае границите. На 1 април 1937 г. е прието първото от няколкото имперски разделяния и Аден е отделен от Индия.

Телеграмата от крал Джордж VI, която е прочетена на глас, гласи:

„Аден е неразделна част от администрацията на Британска Индия от близо 100 години. Тази политическа връзка с моята Индийска империя сега ще бъде прекъсната и Аден ще заеме мястото си в моята Колониална империя.“

Заливът обаче остава под контрола на правителството на Индия още едно десетилетие.

Британски представители обсъждат за кратко дали на Индия или Пакистан „ще бъде позволено да управляват Персийския залив“ след обявяването на независимостта, но член на британската легация в Техеран дори пише за изненадата си от „очевидното единодушие“ на „длъжностните лица в Делхи... че Персийският залив представлява малък интерес за правителството на Индия“.

Както казва жителят на Персийския залив Уилям Хей,„би било очевидно неуместно отговорността за отношенията с арабите от Персийския залив да се прехвърли на индийци или пакистанци“.

По този начин държавите от Персийския залив - от Дубай до Кувейт, окончателно се отделят от Индия на 1 април 1947 г., месеци преди самият Британски Радж да бъде разделен на Индия и Пакистан и да му бъде предоставена независимост.

Месеци по-късно, когато индийските и пакистанските власти започват да интегрират стотици княжества в новите нации, арабските държави от Персийския залив липсват от счетоводната книга.

Малцина обръщат внимание и 75 години по-късно значението на това, което се случва, все още не е напълно разбрано нито в Индия, нито в Персийския залив.

Без това незначително административно прехвърляне държавите от Персийския залив вероятно щяха да станат част от Индия или Пакистан след обявяването на независимостта, както се случва с всяка друга княжеска държава на субконтинента.

Когато британският премиер Клемент Атли предлага британско изтегляне от арабските територии едновременно с изтеглянето от Индия, това предложение отхвърлено. Така Великобритания запазва ролята си в Персийския залив още 24 години, като „Арабският Радж“ вече се отчита пред Уайтхол, а не пред вицекраля на Индия.

Официалната валута все още е индийската рупия, най-лесният начин за придвижване все още е транспортната компания British India Line, а 30-те арабски княжества все още се управляват от „британски жители“ с местна политическа кариера.

Британците се изтеглят окончателно от Персийския залив едва през 1971 г. като част от решението си да се откажат от колониалните си ангажименти на изток от Суец.

Както пише Дейвид Холдън:

„За първи път от разцвета на Британската източноиндийска компания всички територии около Персийския залив ще бъдат свободни да търсят собственото си спасение без заплахата от британска намеса или комфорта на британската защита. Този последен остатък от Британския Радж от няколко години е очевиден, макар и в известен смисъл очарователен, анахронизъм. Но времето му свърши.“

От всички национални наративи, които се появяват се след разпадането на империята, държавите от Персийския залив са били най-успешни в заличаването на връзките си с Британска Индия.

От Бахрейн до Дубай, миналите отношения с Великобритания се помнят, но управлението от страна на Делхи - не. Митът за древен суверенитет е от решаващо значение за запазването на монархиите живи. И все пак личните спомени продължават да съществуват, особено за невъобразимия обрат на класите, който преживява Персийския залив.

През 2009 г. изследователят от Персийския залив Пол Рич записва как възрастен мъж от Катар „все още се ядосва, когато разказва за побоя, който получава, когато като малко момче на седем или осем години откраднал портокал - плод, който никога преди не бил виждал, от индийски служител на британската компания“.

Индийците, казва той, били привилегирована каста по време на младостта му и сега му доставя огромно удоволствие, че нещата са се обърнали и идват в Персийския залив като слуги.

Днес Дубай, някогашен малък аванпост на Индийската империя, е блестящият център на новия Близък изток.

Малко от милионите индийци или пакистанци, които живеят там, знаят, че е имало свят, в който Индия или Пакистан е можело да наследят богатия на петрол Персийски залив, точно както са направили с Джайпур, Хайдерабад или Бахавалпур.

Едно тихо бюрократично решение, взето в залеза на империята, прекъсва тази връзка. Днес е останало само ехото.

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !