След „Мисия: Заедно“ на „Нестле за Живей Активно!“ говорим за стойностната комуникация отвъд съжалението и за силата на спорта да приобщава със Стефан Виет - комуникационен специалист и активен спортист, състезател по параатлетика
Стефан Виет работи в комуникационна агенция Variant, специализирана в работа с хора в неравностойно положение. Той самият предпочита по-директното определение „хора с увреждания“, защото и в работата си, и в личния си опит с последователност защитава една проста, ясна, но често пропускана кауза: да виждаме хората с увреждания като реално равностойни участници - в спорта, в комуникацията, в работата и в обществото.
Поводът за разговора ни днес е „Мисия: Заедно“ - първото събитие за сезона на „Нестле за Живей Активно!“, което събра в Южния парк над 8000 човека със и без увреждания в обща програма от спорт и активности за цялото семейство. Силен акцент в програмата беше срещата с баскетболния отбор в колички „София-Балкан“, която даде възможност на хора със и без увреждания да играят една обща игра и да „случат“ приобщаването на практика.
Какво означава едно събитие да бъде наистина отворено?
За мен най-важна е идеята всички да са част от една обща програма. Именно там е разликата между събитие, което говори за приобщаване, и събитие, което го практикува. Когато хора със и без увреждания са на едно трасе, на едни трибуни, в една игра, те просто се срещат. Виждат, че няма нищо необичайно или сложно - има контакт. А контактът е това, което реално променя нагласите.
По-сложно ли се организира събитие, което включва хора с увреждания?
Както за всяко друго, така и за събитие, в което участват хора с увреждания, добрата подготовка е ключът към успеха. Затова е много важно хората с увреждания да са поканени не само да присъстват в деня на събитието, а да са активна част от неговото планиране, за да не се пропускат ключови детайли. Трябва да се научим са говорим „със“ хората с увреждания, а не „вместо „тях. Именно оттук започва истинското включване. Не да попиташ „харесва ли ви?“ , а да попиташ „какво пропуснахме?“ И заедно да решите пъзела - не само програмата, а всички детайли, които правят участието възможно за всеки: достатъчно широки ли са пътеките, има ли достъпна тоалетна, подготвени ли са хората на терен да комуникират адекватно и с уважение. Достъпността не е чеклист, а начин на мислене.
Какво е важно хората да разберат за баскетбола в колички и какво се променя, когато го преживеят отблизо?
Важно е да разберат , че гледат баскетбол. Не „баскетбол въпреки всичко“ , а баскетбол. Скорост, тактика, конкуренция. Количката е инструмент на играта, не обяснение за нея. Когато разбереш това - обикновено след около две минути на живо - вече гледаш правилно. А когато седнеш в количката и пробваш сам, много бързо осъзнаваш колко техника, координация и контрол изисква играта. Това не те кара да съчувстваш повече на хората с увреждания - кара те да ги уважавааш повече, да разбереш, че движенията никак не са прости и че пред теб стоят спортисти, а не хора, които трябва да бъдат съжалявани.
В комуникацията често има риск хората с увреждания да бъдат представяни през съжаление. Как говорим за отбор като „София-Балкан“ така, че на първо място да се видят спортът, уменията и характерът, а не количката?
Говорим за тях така, както говорим за всеки друг отбор. Резултати, история, амбиции, личности на играчите. Ако пишеш за любимия си футболен отбор, не започваш с описание на обувките им. Както и в тази игра - не започваме с количка, а с баскетбол. Проблемът е, че в много материали количката е поставена в центъра на изречението - и тогава всичко останало автоматично става „въпреки нея“. Понякога едно разместване на думите сменя цялото послание.
Има и още нещо - спортът много бързо сваля притеснението между хората. В един момент спираш да мислиш кой как се движи и започваш да мислиш кой ще вкара кош. Фокусът се измества от „кой е този човек“ към „какво правим заедно“. Не защото различията изчезват, а защото за момента просто не са най-важното. Топката е в движение, времето тече и изведнъж просто играеш. Това е.
Ти самият тренираш и имаш амбиции в параатлетиката. Как спортът промени начина, по който гледаш на собствените си възможности и какво означава за теб активният живот?
Спортът ме научи да си задавам различни въпроси. Не „какво не мога“, а „какво изисква това, което искам да направя“. Единият въпрос те спира, другият те кара да търсиш решение, адаптация, подход. Това мислене се пренася навсякъде - не само в спорта.
За мен активният живот означава да участваш, да взимаш решения и да имаш влияние върху това, което се случва около теб. Да живееш независимо. Спортът е един начин да го правиш. Работата е друг. Присъствието в публичния живот - трети. За много хора с увреждания най-голямата пречка не е физическата, а това, че системата и средата често ги изключват от пазара на труда, от публичното пространство и от процеса на вземане на решения.
Като човек от комуникациите, какво прави една бранд инициатива смислена, когато говори за приобщаване и какво беше важно за теб в партньорството около „Мисия: Заедно“?
Последователността и честността.
Лесно е да направиш едно видео с хора с увреждания за Международния ден на хората с увреждания и да го наречеш инклузивна комуникация. Трудното е да задържиш тази логика в ежедневните материали, в начина, по който наемаш хора, проектираш средата и комуникираш през цялата година. Когато инициативата е еднократна, тя е PR. Когато е постоянна, тя е позиция.
В „Мисия: Заедно“ за мен беше важно, че Нестле имаха готовност темата да бъде разказана честно. Достъпът е технически въпрос и може да бъде решен с правилните знания и въпроси. По-трудно е да избегнеш патоса и желанието да представиш хората с увреждания като кауза, вместо като реални участници. Темата няма нужда от емоционален усилвател - има нужда от правилния език и правилното място в разказа.
Коя е най-честата грешка в комуникацията по темата и как изглежда една честна комуникация?
Най-честата грешка е, че хората с увреждания се превръщат в тема, а не в участници. Оттам идват и всички останали проблеми - прекалената емоция, прекаленото обяснение и страхът да не сбъркаш. Честната комуникация звучи като нормален разговор между равни. Тя признава трудностите, без да ги драматизира, и показва постиженията, без да ги превръща в героични истории. Не се страхува да каже, че системата невинаги работи добре, но и не свежда живота на хората с увреждания само до препятствията пред тях. Именно този баланс прави разказа истински.
Събитието вече е зад гърба ни, всички участници в бягането сумарно изминаха 7 000 километра - и това ще е размера на сумата, която Нестле ще дари на отбора на „София-Балкан“ за оборудване. Достатъчно ли е това усилие и какво трябва да остане след един такъв ден, за да има трайна промяна?
Трябва да остане въпросът: „Защо не правим това по-често?“
И то като реален въпрос - за организаторите на следващото събитие, за спонсора, за треньора, който за първи път е видял толкова различни хора да играят заедно. Ако след събитието някой вземе едно конкретно решение, което не би взел преди, тогава денят е имал смисъл извън себе си.
Сумата също е важна - отборът има реални нужди и парите имат реален ефект. Но по-големият смисъл е видимостта. Това, че цял град се е раздвижил заради един отбор, променя нещо по-дълбоко от самото дарение. Означава, че фокусът се е преместил от „те имат нужда от помощ“ към „те са тук, защото са добри в това, което правят“. Когато присъствието ти е обосновано с качеството ти, това е различен вид признание.
А най-доброто продължение е, когато „Мисия: Заедно“ стане еталон за достъпно събитие - когато достъпността по подразбиране е въпрос, който се задава на всяко следващо събитие, а не нещо специално, за което се сещаме от време на време.
Ти често казваш, че не искаш количката да бъде главният герой. Кой тогава е главния герой на „Мисия: Заедно“?
Хората. Конкретните хора, не абстрактната „общност“.
Майката, която за първи път е видяла детето си да играе рамо до рамо с дете на количка. Участникът, който е дошъл само да тича и е останал час и половина на терена на „София-Балкан“. Точно затова такива събития имат стойност.
И точно затова еднакво не харесвам, както подценяването, така и поставянето на пиедестал. „Не можеш“ и „браво, че можеш“ идват от едно и също място - от изненадата и предразсъдъка. Най-доброто, което може да се случи, е хората просто да се срещнат, да играят, да разговарят и да спрат да се възприемат като „различни категории“.
Ако едно дете - със или без увреждане - прочете това интервю, какво би искал да чуе?
Питай.
Питай всичко, което те интересува - за количките, за спорта, за това как живеят хората с увреждания. Няма глупав въпрос.
Единственото, което наистина разделя хората, е мълчанието - когато не питаш, защото се страхуваш да не сбъркаш. А когато питаш, се случва нещо просто: зaпознаваш се. И после вече не е страшно.
