Много преди швейцарските Алпи да се превърнат в дестинация за скиори и планинари, гениално проектирани хамбари на кокили са изхранвали цели общности.

На пръв поглед почернелите от слънцето хамбари сякаш се носят над обсипаните с цветя ливади на фона на популярния швейцарски планински връх Матерхорн.

При поглед по-отблизо може да се види, че хамбарите са украсени с износени от времето коси, вили и дори приличащи на тобоган устройства, използвани за транспортирането на сено.

Тези вековни хамбари са неразделна част от пейзажа, а високите алпийски долини на страната все още са осеяни с тях. Много от тях се намират в Цермат - курортен град в близост до южния швейцарски кантон Вале и са свидетели на скромното начало като земеделска общност на скъпата днес ски и туристическа дестинация.

Отвъд селския романтизъм, тези паметници на миналото са имали една много практична цел – да изхранват самоподдържащи се планински общности.

Прехвърлилият 90-те години Томас Байнер си спомня, че по онова време в Швейцария не е имало ориз. 

Когато бил едва на 14 години, той си спомня, че преминавал проход с надморска височина 3 300 в Цермат, за да достига до долината Аоста в Италия, където разменял тютюн срещу ценната зърнена култура.

"Моята майка, която беше вдовица, имаше шест деца, четири крави, три кози и никакви пари," казва той. Тогава жените далече не стоели само до печката, но също така обработвали земята и дори минавали на пътя на лавините, за да се грижат за добитъка си.

Да живееш в унисон със смяната на сезоните не било просто начин на живот, а начин на оцеляване. Това обяснява стратегическото разположение на тези хамбари, които се спускат от стръмните склонове към вълнистите поляни под тях. Цермат първоначално е представлявал няколко махали, разпръснати на площ от около 60 000 акра.

Семейство Байнер притежавало 10 хамбара само за съхранението на ръж. Защитаването на тази ценна зърнена култура от напаст и влага обаче било сериозен проблем. Хитрото решение на фермерите било да повдигнат хамбарите си над земята на приличащи на гъби кокили, покрити с кръгли плочи от местни шистови скали.

За направата на хамбарите е използвана богатата на смола дървесина от местна лиственица в розови нюанси, която е особено устойчива на обичащи ръжта гризачи, които се отблъскват от силния й аромат.

Отличителният силует на тези стари зърнени хамбари дори вдъхновява логото на дългата 3.7 км „Културна пътека“ на Цермат. Тя беше открита през 2019 г. и се изкачва на 300 метра нагоре от градския център към Цмут, където е изградена една от първите общности в Швейцария.

В последните 30-40 години собствениците в района са занемарили хамбарите. Те вече нямат практическа употреба, тъй като в момента се произвежда много малко ръж и по тази причина те са изоставени.

Това, заедно с факта, че няма финансов стимул за възстановяването им, тъй като местното законодателство забранява преобразуването на селскостопански постройки в жилищни сгради, превръща поддръжката им в предизвикателство.

С малки изключения повечето от тези хамбари са изоставени. 

До 40-те години на миналия век на 2 000 м надморска височина в Цмут са се отглеждали зърнени култури. Едно семейство обикновено е притежавало няколко десетки малки парцела, които били разпръснати, за да се предотврати унищожаване на цялата реколта от падане на скална маса или лавини.

С построяването на влаковата линия през 1891 г. вече било по-лесно да се купува зърно от долината. Упадъкът в селското стопанство продължава с възхода на алпийския туризъм през 20-и век, като Втората световна война слага край на аграрния начин на живот в Цермат.

Във винарското селце Виспертерминен пенсионираният професор Юлиан Вомасател намира ново приложение на няколко порутени хамбара. С помощта на няколко творци и архитекти той ги трансформира в пет тематични детски площадки и срещу символичната такса от 10 швейцарски франка децата могат да прекарват по три часа в тях.

На 70 км от там, във френскоговорящата долина Вал д‘Ерен, шест дървени зърнени хамбара са пощадени от разрушаване благодарение на швейцарския архитект Оливие Чесо. Той ги вижда преди десетилетие и ги превръща в малки хижи, но преди това се налага да ги премести, тъй като се намирали в земеделски район. 

Хижите на практика не са променени отвън, но отвътре носят характерния за Чесо стил с гладки бетонни подове и стени от смърчово дърво. В периода на Малката ледена Епоха (от 14-и до 19-и век), швейцарските фермери често разглобявали своите хамбари и ги издигали отново далече от спускащите се ледници.

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !