Когато откриването на вкаменени отпечатъци на територията на днешния регион Ню Мексико беше оповестено публично през 2021 г., то се превърна в сензация за археологията, привидно пренаписвайки цяла глава от човешката история.

Сега нови изследвания предлагат допълнителни доказателства за значението му, съобщава CNN.

Въпреки че изглеждат така, сякаш са оставени вчера, отпечатъците са притиснати в калта преди 21 000 до 23 000 години, според радиовъглеродното датиране на семената на водно растение, запазени над и под вкаменелостите.

Тази дата сериозно размества хронологията на човешката история в Америка - последната земя, заселена от праисторически хора.

61-те датирани отпечатъка, открити в басейна на Тулароса, близо до древно езеро в национален парк Уайт Сандс, доказват, че хората са пристигнали в региона по-рано, отколкото се смяташе досега.

Някои археолози обаче поставят под въпрос възрастта на отпечатъците, установени при тези първоначални находки. Скептиците отбелязват, че водните растения - като Ruppia cirrhosa, използвана в проучването от 2021 г. – могат да придобият въглерод от разтворени атоми във водата, а не от въздуха, което може да доведе до подвеждащо ранна дата.

В последващо проучване, публикувано тази седмица в списание Science, изследователите представят две нови линии доказателства в подкрепа на първоначалните си дати.

„Бяхме уверени в първоначалното датиране, както и в силните геоложки, хидроложки и стратиграфски доказателства, но знаехме, че независимият хронологичен контрол е от решаващо значение,“ казва геологът и съавтор на новия научен документ Катлийн Спрингър.

Кога и как хората за първи път са мигрирали в Америка се обсъжда отдавна и все още темата не е достатъчно проучена.

Настоящите данни за първите обитатели на тази част от света варират от преди 13 000 години до преди повече от 20 000 години. Въпреки това, най-ранните археологически доказателства за заселването в региона са оскъдни и често противоречиви, което прави отпечатъците особено важни.

Потвърждаване на възрастта на древни отпечатъци

За тяхното последващо проучване изследователите се съсредоточават върху радиовъглеродното датиране на иглолистния прашец, тъй като идва от сухоземно растение и не носи проблемите, които могат да възникнат при датиране на водни растения, като Ruppia.

Учените успяват да изолират около 75 000 зърна цветен прашец, събрани от точно същите слоеве като оригиналните семена, за всяка проба. Необходими са хиляди зърна, за да се постигне масата, необходима за едно радиовъглеродно измерване. Възрастта на полените съвпада с тази, установена за семената.

Екипът използва и техника за датиране, известна като оптично стимулирана луминесценция, която определя последния път, в който кварцовите зърна във фосилната утайка са изложени на слънчева светлина. Този метод предполага, че кварцът е на минимална възраст от 21 500 години.

„В някои кръгове от археологическата общност се смяташе, че точността на нашето датиране е недостатъчна, за да направим заключение, че хората са присъствали в Северна Америка по време на последния ледников максимум“, казва геологът и съавтор на изследването Джеф Пигати. „Но методологията ни в настоящото изследване наистина се изплати.“

Въпреки че новото проучване помага да се осветли историята на човешката еволюция, все още има много неща, които остават неизвестни за това как е била населена Америка.

Не е ясно дали древните са пристигнали с лодка или са дошли по сухоземен мост от Азия. Освен това, въпреки напредъка в генетичните доказателства, не се знае дали една или много популации хора са предприели дългото пътуване.

Бенте Филипсен, доцент и експерт по радиовъглеродно датиране в Норвежкия университет за наука и технологии, казва, че определянето на възрастта на поленовите зърна е „сложен процес, който носи риск от замърсяване“.

Нещо повече, отбелязва тя в коментар, публикуван заедно с изследването - датите, получени от луминесценцията, носят голяма несигурност.

Ученият посочва обаче, че констатациите на новото проучване, като цяло, „показват силно“ човешко присъствие в Америка около времето на последния ледников период между 19 000 и 26 000 години, когато две масивни ледени покривки лежат върху северната част от Северна Америка, достигайки на юг до Ню Йорк, Синсинати и Айова.

Ледът и ниските температури биха направили пътуването между Азия и Аляска невъзможно през това време, което означава, че хората, оставили отпечатъците, вероятно са пристигнали много по-рано в района.

Дженифър Раф, доцент в Университета на Канзас и автор на „Произход: Генетична история на Америка“, казва, че констатациите от отпечатъците са „голяма работа“ за тази област.

„Американските континенти са последната стъпка от глобалното пътешествие на съвременните хора по света“, посочва тя. „Очарователно е да си представим какво трябва да е било да влезеш в нов регион и да се бориш с предизвикателствата (и възможностите), представени от новите среди.“