Когато английският икономист, водещ и журналист Тим Харфорд бил студент, негов приятел си мечтаел да изкарва по 100 паунда (112 долара) на ден. Тогава това било непонятно голяма сума; той просто не можел да си представи какви харчове трябва да има, за да изчерпи подобно богатство.

Това било преди близо 30 години, а еквивалентът на тази фантазия в днешно време би бил над 200 паунда на ден (225 долара), пише Харфорд в публикация за FT. Неговият приятел, който живеел с родителите си, бил едновременно наивен и мъдър.

Неговият мечтан доход е около два пъти над средната заплата във Великобритания, няколко пъти колкото средната заплата за света и около сто пъти над прага на бедност в световен мащаб.

От колко пари обаче наистина има нужда човек?

През годините икономисти са предлагали различни отговори на този въпрос. В известното си есе „Икономически възможности за нашите внуци“ Джон Мейнард Кейнс застъпва тезата, че ако доходите нараснат осем пъти, в сравнение с нивата от 30-те години на миналия век, “икономическият проблем може да бъде решен, или поне решението му да бъде в нашето полезрение”.

Доходите са нараснали много, както той е очаквал, но решението все още не се вижда. Това може би се дължи на факта, както Кейнс отбелязва, че има едно неутолимо желание за нужди, които ни карат да се “чувстваме превъзходство над околните”.

Само преди десетилетие Даниел Канеман и Ангъс Дийтън - носители на Нобеловата награда за икономика, установяват, че 75 000 долара на година (над 100 000 долара днешни пари и приблизително колкото мечтания доход на приятеля на Харфорд) са достатъчни за оптимизиране на ежедневните изживявания.

Наличието на повече пари не допринася с нищо за намаляване на времето, в което хората изпитват тревожност или се чувстват стресирани или тъжни.

Има обаче друг измерител на щастието – оценяват ли хората живота си като удовлетворяващ? Съгласно това определение Дийтън и Канеман не намират ограничение на употребата на пари: допълнителните доходи, на всяко ниво, са свързани с по-високите нива на удовлетворение от живота.

На по-късен етап психолозите Пол Бейн и Рената Бонджорно променят фокуса – вместо да задават въпроса колко пари са достатъчни, те приканват участниците в своето проучване да си представят техния абсолютно идеален живот. След това ги питат колко пари ще са необходими за постигането му, ако тези пари са под формата на печалба от лотарията.

Посочените печалби варирали от 10 000 долара (за онези, за които идеалният живот включва смяна на пердетата и тапицерията) до 100 млрд. долара (за онези, чиито идеален живот включва сериозна драма по закупуването на Twitter).

Повечето хора обаче не предпочели максималната печалба. Чест избор била сумата от 10 млн. долара.

Защо?

Една от вероятностите е, защото никой не е имал идея как да отговори на въпроса, а 10 млн. долара е бил отговорът в средата, хиляда пъти повече от минимума и хиляда пъти по-малко от максимума.

Друга вероятност е, че хората са наивни, като приятеля на Харфорд. Те не осъзнават, че след като си купят по-хубава къща и кола, погасят задълженията си и си заделят достатъчно за пенсия, ще открият, че още няколко милиона биха им дошли добре.

Писателят Малкълм Гладуел има друга идея. Той твърди, че проблемът със 100-те млрд. долара е, че човек има неограничен избор. Прости решения (като това да си приготвите обяд от дома или да си купите сандвич?) стават невъзможно сложни (да обядвам в Париж или Копенхаген или личният ми готвач да ми приготви нещо в самолета?).

Друг проблем е, че всички предизвикателства се премахват от живота, твърди Гладуел. Обичате да колекционирате марки или халки за ключове или нещо друго? Забравете за това! Можете да ги изкупите всичките, преди онзи обяд в Копенхаген, ако искате.

Гледната точка на Харфорд е малко по-различна. Той твърди, че не иска 100 млрд. долара, но е сигурен, че перспективите за обяд не завладяват милиардерите. И макар проектите да са важни, те също така са скалируеми.

Ако ви харесва да колекционирате халки за ключове, преминете към колекционирането на изящно изкуство – дори и със 100 млрд. долара за харчене, перспективата за създаването на най-големия частен музей в света изглежда основателна.

Истинският проблем е, че ако сте мултимилиардер, това би променило отношенията ви с всяко друго човешко същество. Кейнс знаел, че често изпитваме желанието да се чувстваме известно “превъзходство над останалите”, но когато това превъзходство стане крайно, ставате мишена на похитители, терористи, измамници и всевъзможни златотърсачи.

Отношенията ви с малко хора имат шанс да оцелеят. Можете ли да се доверите на онези, които ще оцелеят?

Бейн и Бонджорно, които установяват, че хората предпочитат 10 млн. пред 100 млрд. долара, застъпват тезата, че техният резултат предлага надежда за устойчиво развитие, защото предполага, че хората нямат неограничени материални желания. Може би.

Заключението на Харфорд е по-различно. Най-богатите хора в минали общества са имали материални желания, които не са могли да задоволят, но които ние можем, като климатици, пътуване със самолет и антибиотици. Нашите потомци може да имат материални желания, за които ние рядко дори се замисляме, защото са извън нашето разбиране - от телепортацията до вечната младост.

Най-добрата надежда за устойчиво развитие не е, че ще спрем да желаем неща, които в момента не можем да имаме, а че повечето от това, което ценим, не е въпрос на пари.

Приятелят на Харфорд, със своята фантазия да изкарва по 100 паунда на ден, обичал да пие бира и да слуша музика със своите приятели. Това е бил един весел начин на живот. За разлика от него, животът със 100 млрд. долара сигурно е ужасно самотен, заключава Харфорд.

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !