Тази година беше сравнително успешна за развитите западни държави.

НАТО изненада наблюдателите с единния си фронт срещу руската агресия и докато авторитарен Китай преживява един от най-слабите си периоди на растеж от председателя Мао насам, американската икономика, поне засега, се справя добре. 

Вълната от популизъм в богатите страни, която започна през 2016 г. с брекзит и избирането на Доналд Тръмп, изглежда вече започва да отслабва. 

Но, въпреки това, богатите демокрации са изправени пред дълбок проблем, който започва да става все по-сериозен - слабия икономически растеж, пише The Economist. 

В годината преди COVID-19 брутният вътрешен продукт на развитите икономики нарасна с по-малко от 2%. Производителността на богатия свят в най-добрия случай е в застой, а може би дори намалява.

Официалните прогнози предполагат, че до 2027 г. растежът на БВП на човек в най-развитите икономики ще бъде под 1.5% годишно. На някои места, като Канада и Швейцария, числата ще са по-близки до нулата.

Може би богатите страни са обречени на слаб растеж, тъй като много от тях имат бързо застаряващо население. След като пазарите на труда са отворени за жените и университетското образование е демократизирано, два от основните източници на растеж вече са изчерпани.  

Но някои от проблемите са преодолими. Политиците биха могли да улеснят трансграничната търговия, давайки тласък на глобализацията. Те биха могли и да реформират градското планиране, за да направят възможно по-активното строителство, намалявайки безумните жилищни разходи.

А мигрантите могат да заменят поне част от пенсиониращите се работници. Всички тези реформи биха повишили темпа на растеж, пише изданието. 

Има ли обаче желание за по-висок растеж? 

Според някои анализатори, икономическият растеж вече е "излязъл от мода". Според анализ на проекта Manifesto, който събира информация за програмите на политическите партии в продължение на десетилетия, тези в групата на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) съсредоточават два пъти по-малка част от фокуса си върху растежа, в сравнение с 80-те години на миналия век.

Съвременните политици са по-малко склонни да възхваляват предимствата на свободните пазари, отколкото техните предшественици. Нещо повече, те са по-склонни да изразят открито мнението си срещу растежа, подкрепяйки увеличаването на държавния контрол върху икономиката.

Апатията към растежа не е просто въпрос на политическа риторика. Великобритания е илюстрация и за практическата липса на активност в тази посока.

През 70-те години на 20-и век средният бюджет съдържа данъчни реформи на стойност 2% от БВП. До края на 2010 г. политиките вече имат наполовина по-малко въздействие. 

През 80-те и 90-те години на миналия век политиците в развитите икономики са приложили голям брой реформи, правейки икономиките си по-ефективни. До 2010 г. обаче тези мерки вече са изгубили своя ефект, а реформите на практика са спрени. 

Данните на Световната банка показват, че напредъкът се е забавил още повече през последните години. Американското правителство въведе 12 000 нови регулации през 2021 г., което е сериозно увеличение, в сравнение с последните години.

От 2010 г. до 2020 г. митническите ограничения на богатите страни, наложени върху вноса, са се удвоили. Великобритания гласува за брекзит, а други държави се обърнаха срещу имиграцията.

През 2007 г. почти 6 милиона души са мигрирали към богатите страни, докато през 2019 г. броят им е намалял до 4 милиона.

Правителствата са по-зле настроени и към новото строителство, независимо дали става въпрос за жилища или инфраструктура. Проучванията показват, че "еластичността "на предлагането на американските жилища, тоест степента, в която строителството отговаря на по-високото търсене, е намаляла след жилищния бум в началото на 21-ви век.

Това вероятно отразява и по-строгите политики за използване на земята. Жилищното строителство в богатия свят е на около две трети от нивото си спрямо първото десетилетие на този век. 

Растежът намалява, но разходите растат

В същото време политиците предпочитат да харчат постъпленията от съществуващия растеж. Те отделят много повече пари за социални помощи, включително за пенсии и здравеопазване.

През 1979 г. най-бедната една пета от американците са получавали социални трансфери, базирани на доходите. Тези помощи са били на стойност по-малко от една трета от техния доход преди облагане с данъци, според Бюджетната служба на Конгреса. През 2018 г. сумата вече е над две трети от този доход. 

Според доклад от 2019 г., разходите за здравеопазване на човек в ОИСР ще нарастват със среден годишен темп от 3% и ще достигнат 10% от БВП до 2030 г. спрямо 9% през 2018 г.

Мнозинството от хората вероятно смятат разходите за здравеопазване и пенсии за добри и полезни, но те идват със своите недостатъци. Все повече хора работят в области, в които е трудно да се постигне рязко повишаване на производителността и подобряване на общия жизнен стандарт. Напълно годни за работа възрастни хора напускат професиите си, за да получат пенсия. 

Финансирането на този процес изисква по-високи данъци или съкращения на държавните разходи по други пера. От началото на 80-те години на миналия век държавните разходи в ОИСР за научноизследователска и развойна дейност, като дял от БВП, са намалели с около една трета.

Голяма част от допълнителните разходи идват по време на криза. Политиците са все по-загрижени да предотвратят негативните ефекти за гражданите и бизнеса или да ги компенсират, когато те все пак се случат.

Огромната система от кредитни гаранции и мораториуми за опрощаване на дългове, въведени по време на пандемията, спряха фалитите и просрочията. 

В Америка, например, федералното правителство е поело огромни условни задължения. То гарантира все по-голямо количество банкови депозити на хората, опрощава студентски заеми и предлага голямо разнообразие от косвени и експлицитни предпазни мерки за всичко - от летищата до магистралите.

Американското правителство гарантира задължения на стойност над шест пъти брутния вътрешен продукт на САЩ. 

Тази година европейските правителства също се "престрашиха" да предложат финансова подкрепа на домакинствата и фирмите по време на енергийната криза на континента. Дори Германия, която обикновено е най-дисциплинираният потребител в Европа, отдели финансиране на стойност 7% от БВП за тази цел.

Никой не се радва, когато една фирма фалира или някой изпадне в бедност. Но "спасителната държава" прави икономиките по-малко адаптивни, което, в крайна сметка, ограничава растежа и предотвратява пренасочването на ресурси от непродуктивните към продуктивните отрасли.

Вече има доказателства, че фискалната помощ, раздадена по време на пандемията, е създала много „зомби компании" - такива, които работят, но създават малка или нулева икономическа стойност.

Огромните имплицитни задължения на правителствата означават и по-високи разходи в кризисни времена, което засилва тенденцията към по-високо данъчно облагане.

Защо Западът се отклони от пътя на растежа? 

Един от възможните отговори на този въпрос е свързан със застаряването на населението. Хората, които не работят или са към края на трудовия си живот, обикновено са по-малко заинтересовани да станат по-богати.

Те биха подкрепили политики, които пряко ги облагодетелстват, например здравеопазването, но ще се противопоставят на онези, които носят дългосрочни ползи за бъдещите поколения, като имиграцията или жилищното строителство.

Избирателната им активност обикновено е висока, така че възгледите им имат тежест в политически план.

И все пак западното население застарява от десетилетия, включително и през 80-те и 90-те години на миналия век, които се определят като реформистки период. Следователно промяната в средата, в която се прави политиката, може да играе известна роля.

Преди епохата на социалните мрежи и 24-часовите новини беше по-лесно да се приложат болезнени реформи, пише още The Economist. Губещите от дадена политика, например фирмите, изложени на по-голяма конкуренция от чужбина, често нямаха друг избор, освен да страдат мълчаливо.

През 1936 г. Франклин Рузвелт, говорейки за противниците на неговия Нов курс, се чувства способен да „приветства“ омразата на опонентите си. Сега ощетените имат повече механизми да се оплачат и да изразят недоволството си. В резултат на това политиците имат по-голям стимул да ограничат броя на хората, които губят.

Високите нива на дълг също ограничават възможността за маневриране. В групата на богатите страни от Г-7 частният дълг се е повишил с еквивалента на 30 процентни пункта от БВП от 2000 г. насам. Дори малки спадове в паричните потоци биха могли да направят обслужването на дълга по-трудно.

Това означава, че политиците трябва бързо се намесят, когато нещо се обърка. Фокусът им е да запазят "шоуто" в движение, за да избегнат повторение на финансовата криза от 2008 година, вместо да приемат краткотрайната икономическа "болка" като цена за по-светло бъдеще.

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !