Хората, които искат да направят повече за борбата с изменението на климата, и тези, които не смятат, че това е необходимо, обикновено имат нещо общо - и двете страни са съгласни, че декарбонизирането на световната икономика ще бъде баснословно скъпо.

На годишната среща на върха на ООН за климата тази седмица в Баку, Азербайджан, сумите, които се споменават, са от порядъка на десетки трилиони долари.

Мнозина смятат подобни разходи за колосална загуба. Доналд Тръмп, новоизбраният президент на САЩ, например, осъди Парижкото споразумение за намаляване на глобалните емисии, постигнато на срещата на върха за климата през 2015 г., като нещо, което "наранява американците и струва цяло състояние“. 

Той изтегли Америка от него при първото си президентство и тъй като след това страната се присъедини отново, той вероятно ще повтори тази стъпка.

Климатичните активисти - в по-голямата си част, не оспорват високата цена на прехода. Те просто смятат, че разходите си струват, когато се претеглят спрямо катастрофалните щети, които неконтролираното изменение на климата вероятно ще нанесе.

И все пак тази единствена пресечна точка между климатичните активисти и поддръжниците на изкопаемите горива, всъщност, е грешна. "Екологизирането" на световната икономика ще бъде много по-евтино, отколкото си представят и двете групи, пише The Econoist.  

Защо е надценен енергийният преход?

Изданието анализира оценките на глобалните разходи за енергийния преход към свят с нулеви емисии от редица икономисти, консултанти и изследователи. Те варират от около 3 трилиона долара годишно до почти 12 трилиона долара годишно, което наистина е много.

Но тези числа, всъщност, са преувеличени по четири основни направления, смята The Economist.  

Първо, сценариите, които се оценяват, обикновено включват абсурдно бързо (и следователно скъпо) намаляване на емисиите. Второ, те приемат, че населението и икономиката на света (особено на развиващите се страни) ще нарастват твърде бързо, стимулирайки безумното потребление на енергия.

Трето, подобни модели подценяват скоростта, с която падат разходите за ключови нисковъглеродни технологии, като слънчевата енергия. И четвърто, оценките, получени от подобно моделиране, обикновено не отчитат факта, че независимо от всичко, светът ще трябва да инвестира сериозно, за да разшири производството на енергия, независимо дали е чиста или въглеродна.

По този начин капиталовите разходи, необходими за постигане на основната цел, поставена от Парижкото споразумение – задържане на глобалното затопляне под 2°C спрямо прединдустриалните нива – не трябва да се разглеждат изолирано, а в сравнение с алтернативни сценарии, при които нарастващото търсене на енергия се посреща от по-мръсни горива.

Допълнителната сметка за намаляване на емисиите вероятно ще бъде по-малко от 1 трилион долара годишно, което ще рече по-малко от един процент от глобалния БВП - със сигурност не "жълти стотинки", но не и недостъпна мечта.  

Според Международната агенция по енергетика, около 3 трилиона долара, или 3% от световния БВП, са били инвестирани в енергия през 2024 г. Това е рекорд, подхранван отчасти от цикличните инвестиции в петрол и газ и отчасти чрез увеличаване на инвестициите в производство на чиста енергия.

Приблизително три четвърти от тези вложения идват от частни източници и една четвърт от правителства.

Получателите на средствата обаче се променят коренно след Парижкото споразумение. През 2015 г. в чисти технологии се инвестираше по-малко, отколкото в изкопаеми горива.

Днес чистите технологии получават почти два пъти повече. Тази година инвестициите в слънчеви панели трябва да възлизат на 500 милиарда долара - повече от всички останали източници на енергия, взети заедно.  

Нараства ли делът на чистата енергия?

Тези данни донякъде "раздуват" влиянието на чистата енергия, тъй като включват инвестиции в електрически превозни средства, термопомпи и подобрения на електрическите мрежи, които, сами по себе си, не намаляват значително емисиите.

Вместо това те проправят пътя за големи съкращения на въглеродния отпечатък, при условие че използваното електричество идва от нисковъглеродни източници. 

Разпространението на електромобили в Китай, например, намалява глобалното търсене на петрол, но има малък принос за общото намаляване на емисиите, тъй като батериите на превозните средства се зареждат от китайската въглищна мрежа. 

Въпреки това перспективите за климата се подобряват. През 2015 г. „Докладът за разликата в емисиите“, който Програмата на ООН за околната среда (UNEP) изготвя преди всяка среща на върха за климата, прогнозира, че въз основа на политиките, които тогава са в сила по света, средните глобални температури ще бъдат с почти 5°C по-високи, отколкото в прединдустриалния период до края на века. В тазгодишния доклад това число е малко над 3°C. 

Има и още по-големи оптимисти. МАЕ смята, че настоящите политики ще доведат до около 2.4°C затопляне, а Bloomberg New Energy Finance (BNEF) - че съществуващите политики и падащите цени на екологичните технологии ще доведат до 2.6°C затопляне до 2050 г.

Консултантската компания Wood Mackenzie прогнозира 2.5°C до 2100 г. като най-вероятен сценарий.  

Нито една от тези прогнози обаче не си представя, че светът ще продължи да се затопля под 2°C, както предвижда Парижкото споразумение, да не говорим за под 1.5°C - допълнителната цел, която подписалите казаха, че ще се опитат да постигнат.

Има широк спектър от мнения за това колко инвестиции са необходими за постигане на тези цели. Естествено обаче оставането под 1.5°C е по-скъпо от оставането под 2°C.  

За да оценят разходите, икономистите комбинират модел на икономиката и сценарий, който представя постигането на дадена цел. Това може да бъде температурна цел, като например „пътеките“ до 1.5°C или 2°C, определени от Междуправителствения панел по изменение на климата (IPCC) на ООН. Или може да бъде цел за глобалния обем на емисиите в даден момент. 

Сценарият за нетни нулеви емисии на МАЕ предполага, че до средата на века всички парникови газове, изпомпвани в атмосферата, ще бъдат компенсирани от еквивалентни поглъщания.  

Моделите на агенцията установяват, че достигането на нетна нула до 2050 г. ще изисква $5 трлн. годишно инвестиции в чиста енергия до 2030 г. Това е повече от два пъти повече от настоящите нива и две трети повече от прогнозата за общите текущи инвестиции в енергетиката. 

Подобен сценарий от BNEF включва $5.4 трилиона годишно през това десетилетие. McKinsey Global Institute определя годишните разходи за нетната нулева цел до 2050 г. на 9.2 трилиона долара. 

Защо се разминават оценките?

Голямото разминаване в оценките произтича от различните методологии за моделиране. Какъвто и да е подходът обаче, прилагането на който и да е модел към почти невъзможни сценарии дава подозрителни резултати. А ограничаването на затоплянето до 1.5°C  е, общо взето, невъзможно.

Академичният консорциум Global Carbon Budget изчислява, че температурите трайно ще достигнат това ниво след шест години при сегашния темп на емисиите.

Предотвратяването на по-нататъшно изменение на климата би довело до прекратяване на всички емисии на парникови газове в рамките на това време - непосилно скъпа, ако не и невъзможна задача.

Поддържането на глобалното затопляне под 2°C е много по-правдоподобно, за щастие. Global Carbon Budget изчислява, че ще са необходими 27 години на света, за да достигне това повишаване на температурите при сегашния темп на емисии, което изглежда като доста по-постижима цел.

Друг проблем с моделите са техните допускания за икономическия растеж. Мат Бърджис от Университета на Уайоминг отбелязва, че прогнозите на IPCC са склонни да надценяват икономическия растеж както в богатите, така и в бедните държави. Те прогнозират БВП на човек въз основа на историческата връзка между абсолютното му ниво и темпа на растеж. 

Дори предположението на МАЕ за 2.7% среден годишен глобален растеж до 2050 г., макар и в съответствие с неотдавнашния опит, в крайна сметка, може да се окаже оптимистично.

То се основава на прогнози за нарастване на населението от ООН, които постоянно подценяват темповете на спада в раждаемостта в развиващия се свят. А по-малко хора означават по-нисък икономически растеж при равни други условия.  

И точно както занижаването на целевата температура води до големи намаления на разходите, така и потенциалното намаляване на търсенето на енергия в резултат на по-бавния икономически растеж, насочва към същия резултат. 

Могат ли технологиите да спрат глобалното затопляне?

Авторите на икономическите прогнози не оценяват адекватно и технологичния напредък. Те надценяват използването на някои технологии (като улавяне и съхранение на въглероден двуокис, при което въглеродният диоксид се изсмуква от димните комини на електроцентрали и фабрики и се съхранява безопасно под земята) и силно подценяват намаляващите разходи на други, най-вече слънчеви панели и литиеви батерии. 

Рупърт Уей от университета в Кеймбридж и негови колеги са моделирали енергийна система, в която цената на слънчевата енергия, вятърната енергия, литиевите батерии и водородните електролизатори пада според „закона на Райт“.

Това означава, че всяко удвояване на производството води до намаляване на разходите за единица продукция с фиксиран процент, като този процент се извлича от предишния опит. При този сценарий емисиите спадат толкова бързо, че дори целта от 1.5°C може да бъде постигната с минимални разходи.

На практика винаги се образуват "тапи" на производството в бързо развиващите се индустрии, възпрепятствайки разпространението на новите технологии въпреки намаляващите разходи.

Колкото и евтина да е станала слънчевата енергия, например, осигуряването на мрежови връзки за нея остава бавен процес в много страни. По същия начин има по-малко 20 кораба извън Китай, способни да инсталират офшорни вятърни пракове. Всички те са резервирани за години напред. 

Друг фактор, който преувеличава цената на декарбонизацията, е пропускът да се вземе предвид съпоставката, при която тя не се извършва.

Wood Mackenzie измисля сценарий за „забавен преход“, при който търговското напрежение и геополитическите борби карат страните да въздържат от прехода си към енергийна система с нулеви въглеродни емисии. 

То зи вариант би довел до 3°C затопляне спрямо прединдустриалните нива, но това все още включва 52 трилиона долара инвестиции в енергийната система до 2050 г. Оценката на същата консултантска компания за разходите за достигане до 2°C е 65 трилиона долара.

С други думи, цената от гледна точка на инвестициите в енергия, в случай че не се прави нищо срещу глобалното затопляне, не е много по-ниска от цената за ограничаване на затоплянето до 2°C.

Очаквания и реалност

Друга проблемна точка в процеса е несъответствието между стимулите. Хората, които ще понесат най-много щети от глобалното затопляне, не са онези, които са в най-добра позиция да платят за ограничаването му. По-бедните страни се нуждаят от повече инвестиции, но не могат да си ги позволят.

Това се влошава от цената на капитала. Повечето климатични сценарии исторически са предполагали единна цена на капитала за цялата световна икономика. Но по-бедните страни, всъщност, са изправени пред по-висока цена на капитала от по-богатите. 

Мозъчният тръст Climate Policy Initiative изчислява, че инвеститорите в слънчеви паркове в Германия се нуждаят от възвръщаемост от 7% върху инвестирания капитал, за да достигнат рентабилност, като се имат предвид типичните разходи по заемите.

В Замбия високите лихвени проценти за бизнеса повишават необходимата възвръщаемост до 38%. Освен ако разходите за финансиране в развиващия се свят не могат да бъдат намалени, цената на декарбонизацията със сигурност ще се повиши.

Повечето модели предполагат, че обществото ще се опита да завърши енергийния преход възможно най-евтино. Това обаче определено няма да се случи.

Много правителства чувстват необходимостта да изключат някои полезни техники за намаляване на разходите, като въглеродните данъци, и вместо това да възприемат ненужно скъпи методи, като субсидиране на производството на технологии за намаляване на емисиите, за да подпомогнат увеличаването на тяхната индустриална база. 

Често има политически императив да се успокоят минните лобита или богатите на изкопаеми горива региони или да се защитят производителите, които не могат да се конкурират с по-евтините чуждестранни производители на батерии, електрически превозни средства или слънчеви панели.

Понякога има битка за това как да се харчат парите, които политиците отделят за климата. Колкото по-малко светът харчи за декарбонизация, като цяло, толкова по-рационално е във всяка страна да изразходва по-голяма част от бюджета за адаптиране към климатичните промени, а не за смекчаването им. 

Всички тези изчисления обаче не променят факта, че цената на прехода от изкопаеми горива е постоянно преувеличена. И това не е случайно - както скептиците, така и климатичните активисти имат причина да "надуват" оценките. Скептиците могат да използват тревожните цифри като причина да не се драматизира въпросът, а активистите ти използват, за да изискват повече финансиране. 

Всъщност, изменението на климата не е нито краят на света, нито скъпоструваща измама. Това е реален и труден проблем, който обаче може да бъде ограничен достъпно, стига да се приложат правилните механизми, пише още изданието. 

Новините на Darik Business Review във Facebook , Instagram , LinkedIn и Twitter !