До 2050 г. се очаква появата на нова "реколта" от икономически суперсили. Нарендра Моди, министър-председателят на Индия, иска брутният вътрешен продукт на страната му да надмине прага за високи доходи на Световната банка през 2047 г. 

Лидерите на Индонезия смятат, че имат време до средата на века, когато застаряващото население ще започне да забавя растежа на страната, за да наваксат изоставането си от богатите страни. Средата на века е финалният срок за много от реформите на саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман. Той иска да трансформира страната си от производител на петрол в диверсифицирана развита икономика. 

Други по-малки държави, включително Чили, Етиопия и Малайзия, имат свои собствени схеми за трупане на богатства. Те се различават значително, но всички имат нещо общо -огромна амбиция, пише The Economist. 

Индийското правителство смята, че ще е необходим ръст на БВП от 8% годишно, за да се постигне целта на Моди, или с 1.5 процентни пункта повече, отколкото страната е успявала средно през последните три десетилетия. Индонезия ще има нужда от ръст от 7% годишно спрямо средно 4.6% за същия период. 

Непетролната икономика на Саудитска Арабия ще трябва да расте с 9% годишно спрямо средно 2.8% до момента. Въпреки че 2023 г. беше добра година и за трите държави, никоя от тях не отбелязва подобни темпове на растеж. Всъщност много малко икономики са успявали да поддържат такъв растеж в продължение на пет години, да не говорим за 30.

Съществува ли универсална рецепта за бърз растеж? 

За да стимулират просперитета, икономистите обикновено предписват либерализиращи реформи от типа, който се предлага от МВФ и Световната банка от 80-те години на миналия век под етикета на т. нар. Вашингтонски консенсус. 

Сред най-широко възприетите са трезвите фискални политики и стабилните обменни курсове. Днес технократите настояват за по-свободни правила на конкуренцията и за приватизация на държавни фирми. Но дори и тези предложения в крайна сметка се занимават с премахването на бариерите пред растежа, а не с неговото засилване. 

Уилям Ийстърли от Нюйоркския университет изчислява, че сред 52-те страни, които са провеждали политики, съвместими с Вашингтонския консенсус, растежът на БВП е бил средно 2% годишно от 1980 г. до 1998 г. 

А Нарендра Моди и принц Мохамед бин Салман не желаят да чакат, а искат да се развиват бързо.

Целта е да се постигне онзи космическия растеж, който страните от Източна Азия успяха да реализират през 70-те и 80-те години на миналия век. С разпространението на глобализацията те се възползваха максимално от голяма, евтина и нискоквалифицирана работна сила, завладявайки пазарите на автомобили (Япония), електроника (Южна Корея) и фармацевтични продукти (Сингапур). Индустриите бяха изградени зад протекционистки "стени", които ограничаваха вноса, след което процъфтяваха, когато търговията с останалия свят биваше насърчавана. По-късно чуждестранните фирми донесоха ноу-хау и капитал, необходими за производството на по-сложни и печеливши стоки, увеличавайки производителността.

Следователно не е изненада, че лидерите в развиващия се свят остават ентусиазирани по отношение на производството. През 2015 г. Моди обяви планове за увеличаване на дела на индустрията в БВП на Индия до 25% от настоящите 16%. "Продавайте навсякъде, но произвеждайте в Индия“, призова той бизнеслидерите на страната. Камбоджа се надява да удвои износа на своите фабрики, с изключение на облеклото, до 2025 г. Кения иска да види ръст на производствения сектор с 15% годишно.

Изглежда лесно, но не е

Има обаче една пречка - индустриализацията е по-трудна за реализиране, отколкото преди 40 или 50 години. Технологичният напредък означава, че са необходими по-малко работници от всякога за производството на чифт чорапи, например. В Индия през 2007 г. за работата на една фабрика са били необходими пет пъти по-малко работници, отколкото през 1980 г. В целия свят индустрията сега се основава на умения и капитал, които богатите страни имат в изобилие, и по-малко на труд, което означава, че голямата и евтина работна сила не гарантира икономическо развитие.  

Затова развиващите се страни имат нов план - да скочат напред към авангардното производство. Защо да си правите труда да шиете чорапи, когато можете да произвеждате чипове?

Тези усилия обаче понякога водят до старомоден протекционизъм. Индийските фирми може да са добре дошли да продават навсякъде, но Нарендра Моди иска индийците да купуват индийско производство. Обявени са забрани за внос на всичко - от лаптопи до оръжия.

Понякога обаче протекционизмът е насочен към осигуряване на стимули за бизнеса, включително и за външните фирми. В Индия правителството има поставена цел да набира по 100 милиарда долара чуждестранни инвестиции годишно, а премиерът обяви примамването на производители на чипове за основна икономическа цел. 

Стимулите дават данъчни облекчения за всеки компютър или ракета, произведени в Индия, както и за други високотехнологични продукти. През 2023 г. тези субсидии са стрували 45 милиарда долара, или 1.2% от БВП, в сравнение с около 8 милиарда долара, когато схемата беше стартирана през 2020 г. По подобен начин Малайзия предлага "бонуси" на фирми, които установяват операции с облачни изчисления, и помага с разходите за фабрики, създадени в страната. Кения изгражда пет безмитни индустриални парка, които ще бъдат готови през 2030 г., и има планове за още 20.

Какви са резултатите?

На някои места тези практики постигат известни успехи. Производственият сектор на Камбоджа е произвел с три процентни пункта повече от брутния вътрешен продукт на страната миналата година, отколкото преди пет години. Фирмите, които търсят диверсификация от Китай, са привлечени от ниските разходи, субсидиите за високотехнологично производство и държавните инвестиции. 

На други места обаче нещата се оказват по-трудни. В Индия производството остава стабилно като дял от БВП и по всичко личи, че Нарендра Моди няма да постигне целта си от 25% до следващата година. Големи имена като Apple и Tesla поставиха логата си на една-две фабрики, но не проявяват голямо желание да правят огромни инвестиции, подобни на онези, насочвани щедро към Китай, който предлага превъзходна инфраструктура и по-добре образована работна сила.

Опасността е, че в стремежа си да привлекат високотехнологично производство държавите в крайна сметка повтарят минали бедствия. От 1960 г. до 1991 г. делът на производството в БВП на Индия се удвоява. Но когато защитните бариери се премахват през 90-те години, се оказва, че нищо не беше достатъчно евтино за износ в останалата част на света. Рискът е особено голям този път, тъй като Моди смята производството за синоним на суверенитет, т.е. за способността на Индия да произвежда всичко, от което се нуждае, особено в сферата на технологиите, които се използват за оръжия. 

Заедно с Индонезия и Турция, Индия е една от страните, които разглеждат забогатяването като път към по-силна геополитическа позиция, а това увеличава шанса за неправилно насочени инвестиции.

Богатства от природата 

Тези недостатъци, както на основното производство, така и на опитите за скок напред помагат на някои страни да опитат друг подход - привличане на индустрии, които използват природните си ресурси, особено металите и минералите, задвижващи зеления преход. 

Правителствата в Латинска Америка действат активно в тази посока, заедно с Демократична република Конго и Зимбабве в Африка. Но Индонезия е тази, която проправя пътя и то с поразителна твърдост. От 2020 г. страната е забранила износа на боксит и никел, от които произвежда съответно 7% и 22% от световното предлагане. Длъжностните лица се надяват, че като поддържат здрав контрол, ще могат да накарат рафинериите да се преместят в страната. След това те искат да осигурят на индонезийските работници възможност да започнат да произвеждат всичко по веригата - от компоненти на батерии до вятърни турбини, а не просто да изнасят суровини. 

Правителството предлага различни субсидии, както под формата на директни плащания, така и под формата на данъчни облекчения. Индонезия е в разгара на инфраструктурен бум - разходите за строителство между 2020 г. и 2024 г. трябва да достигнат 400 милиарда долара, или с над 50% повече, отколкото през 2014 г. 

Това включва финансиране на най-малко 27 индустриални парка, включително този в Калимантан, изграден върху 13 000 хектара бивша тропическа гора на цена от 129 милиарда долара. 

Други страни също предлагат "подсладители" за бизнеса. Фирмите, които искат да инсталират слънчеви панели в Бразилия, ще получат субсидии, за да ги построят. Боливия национализира своята литиева индустрия, но на новите държавни конгломерати ще бъде разрешено да влизат в съвместни предприятия с китайски компании.

Опитът за мащабиране на веригата за енергийни доставки няма исторически прецедент. Петролните държави от миналия век доставят предимно суров петрол в чужбина, а над 40% от световния рафиниращ капацитет е в САЩ, Китай, Индия и Япония. Саудитска Арабия рафинира по-малко от една четвърт от това, което произвежда.

Експериментите със забрани за износ бяха предимно в по-прости стоки, като дървен материал в Гана и чай в Танзания. От друга страна, получаването на достатъчно чист никел, за да се използва в електрически превозни средства от доставките на Индонезия, е изключително сложно. То изисква три различни типа фабрики, след което никелът трябва да премине през още няколко, преди да бъде годен за използване в автомобилното производство.

Изкопаемите горива направиха части от Персийския залив богати, но почти всяка индустрия в света непрекъснато поглъща петрол. Няма обаче гаранция, че печалбата "зелените" метали ще бъде толкова голяма. Батериите трябва да се сменят на всеки няколко години. Служители на Международната енергийна агенция гсмятат, че печалбите от продукти за чиста енергия ще достигнат своя връх през следващите няколко години, след което ще намалеят. Освен това, технологичното развитие може внезапно да намали апетита за определени метали, например ако за производството на батериите започнат да се използват други химикали. 

Какво правят петролните държави?

Междувременно бенефициентите на изкопаемите горива опитват съвсем друга стратегия - да преоткрият търговията. Персийският залив иска да бъде мястото, където светът прави бизнес, приветствайки търговията от всички краища на света и осигурявайки подслон от геополитическото напрежение, особено от това между САЩ и Китай. 

До 2050 г. светът трябва да е достигнал нулеви нетни емисии. Въпреки че Персийския залив е богат, неговите икономики все още се развиват. Местната работна сила е по-малко квалифицирана от тази в Малайзия, но получава заплати, сравними с тези в Испания. В Саудитска Арабия чуждестранните работници съставляват три четвърти от общата работна сила.

Обединените арабски емирства бяха една от първите страни в региона, които се опитаха да осъществят икономическа диверсификация. Тя се фокусира върху индустрии, като корабоплаване и туризъм, които могат да помогнат за улесняване на други бизнес, както и върху високотехнологични индустрии, като изкуствен интелект и химикали. 

Абу Даби вече е дом на филиали на Лувъра и Нюйоркския университет и има планове да прави пари от космически пътувания за туристи. Катар строи Education City - кампус, който ще струва 6.5 милиарда долара и ще се простира на 1500 хектара. Той ще работи като индустриален парк за университети, включително Northwestern и University College London.

Други страни в Персийския залив сега искат да пресъздадат този подход. Саудитска Арабия се надява да увеличи отоците от чуждестранни инвестиции до 5.7% от БВП през 2030 г. спрямо 0.7% през 2022 г. и харчи огромни суми в преследване на тази амбиция. 

Публичният инвестиционен фонд е изплатил 1.3 трилиона долара в страната през последното десетилетие – повече от очаквания ефект на Закона за намаляване на инфлацията в САЩ. Фондът харчи пари за всичко - от футболни отбори и нефтохимически заводи до изцяло нови градове. Индустриалната политика никога не е била провеждана в такъв мащаб. 

Дани Родрик от Харвард и Натаниел Лейн от Оксфордския университет смятат, че Китай е похарчил 1.5% от БВП за собствените си усилия през 2019 г. Миналата година Саудитска Арабия е изплатила суми, еквивалентни на 20% от БВП. 

Проблемът с хвърлянето на толкова много пари е, че става трудно да се види кое работи и кое - не. Производителите в Оман могат да получат фабрика без наем в един от новите индустриални паркове в страната, да купуват материали с щедри безвъзмездни средства и да плащат заплатите на своите работници, като вземат евтини заеми от акционерите, които обикновено са държавни институции. Те дори могат да използват експортни субсидии, за да продават в чужбина по-евтино. Как е възможно да се каже кои фирми ще преживеят без тези субсидии и кои биха се сринали без тях?

Със сигурност обаче е ясно, че частният сектор тепърва ще се развива в Персийския залив. Почти 80% от целия непетролен икономически растеж през последните пет години в Саудитска Арабия идва от държавните разходи. Въпреки че внушителните 35% от жените в Саудитска Арабия вече са част от работната сила, спрямо 20% през 2018 г., общите нива на участие в останалата част от Персийския залив остават ниски. 

Изследователи от Харвардския университет са открили, че законодателството, въведено през 2011 г., което постановява, че саудитците трябва да съставляват определена част от персонала на фирмата (например 6% от всички работници в зелените технологии и 20% в застраховането) намалява производителността и не прави нищо за преместването на фокуса върху частната заетост.

Къде да очакваме следващото икономическо чудо?  

Едва ли ще има много нови страни, които ще достигнат статут на развити икономики, пише The Economist. Може би разходите на ОАЕ за инвестиции AI ще се изплатят. Може би новите технологии ще направят света по-зависим от никела в полза на Индонезия. Населението на Индия е твърде младо, за да може растежът да спре изцяло. Но и трите стратегии, използвани от държавите, които искат да забогатеят – преминаване към високотехнологично производство, използване на зеления преход и преоткриване на търговската стратегия – всъщност представляват хазарт, при това много рисков. 

Дори на този ранен етап могат да се извлекат няколко урока. 

Първият е, че сега държавата е много по-активна в икономическото развитие, отколкото когато и да било през последните десетилетия. По някакъв начин една икономика трябва да се развие от аграрна бедност към диверсифицирани индустрии, които могат да се конкурират с държави, които са богати от векове. За целта са необходими инфраструктура, изследвания и държавна експертиза. Може също така да е необходимо отпускане на заеми при лихви под пазарните. 

Това означава, че известно участие на държавата е неизбежно и че политиците ще трябва да изберат накъде да насочат тези средства. Мнозина изгубиха търпение с Вашингтонския консенсус. Ползите от неговите най-прости реформи, като независими централни банки и министерства, пълни с професионални икономисти, вече са пожънати. Институциите, които някога са налагали доктрината (а именно МВФ и Световната банка), сега въобще не прилагат толкова агресивна реторика. 

Днес политиците в развиващия се свят вземат примери от Китай и Южна Корея. Малцина си спомнят интервенционистките грешки на собствената им страни. През 60-те и 70-те години на миналия век не само тези в Източна Азия ентусиазирано експериментираха с индустриалната политика - това се случи и в много африкански държави, но резултатите бяха коренно различни.  

Политиците в Африка направиха грешни залози, а дълговата криза постави началото на десетилетие, известно като „африканската трагедия“, в което икономиките на континента се свиваха средно с 0.6% годишно. По-късно, през първото десетилетие на 21-ви век, саудитските власти неуспешно похарчиха много пари, за да насърчат нефтохимическата промишленост, забравяйки, че доставката на петрол в чужбина е по-евтина от плащането на заплати на местните работници. 

Вторият урок е, че залозите днес са големи. Повечето държави са вложили огромни суми в избрания от тях път. За по-малките, като Камбоджа или Кения, резултатът може да бъде финансова криза, ако нещата се объркат. В Етиопия това вече се случи, като неизпълнението на задълженията съпътства гражданската война в страната. 

Но дори и по-големи държави, като Индия и Индонезия, няма да могат да си позволят втори удар в развитието. Сметката от настоящите им усилия, ако се провалят, и цената на застаряващото население ще ги оставят без пространство за фискални маневри. По-богатите страни също са ограничени, макар и от друг ресурс - времето. Саудитска Арабия трябва да се развие преди търсенето на нейния петрол да спадне.

Третият извод е, че начинът, по който страните растат, се променя, пише още изданието. Производството е единствената област, в която бедните страни подобряват производителността си с по-бързи темпове от богатите и така наваксват изоставането си. 

Съвременната индустрия може да не предлага същата полза. Вместо да прекарват време в опити да направят производствените процеси по-ефективни, работниците в страните, опитващи се да забогатеят, все повече добиват зелени метали в индустрия с ниска производителност, обслужват туристи и сглобяват електроника, вместо да произвеждат по-сложни компоненти. 

Всичко това означава, че надпреварата за забогатяване през 21-ви век ще бъде по-изтощителна от тази през 20-и век.